Сянката на планината

градинското джудже е отляво на вратата, единият от нас има гост с преспиване. Ако е от

дясната, няма преспиващи.

— Нямаме градинско джудже. И градина нямаме.

— Можем да използваме онази статуетка на котка, дето не я харесваш.

— Не съм казал, че не я харесвам. Аз нея си я харесвам. Казах, че тя не ме харесва.

— И ще трябва да ми опростиш наема поне за шест месеца.

— Само да уточним за котешкия знак за гости с преспиване — казах. — Отляво на

вратата ли беше, или отдясно?

— Отляво. И ще трябва да ми опростиш наема.

— Наемът вече е платен за цяла година, Лиса.

— Не, говоря ти за моя наем, за стаята за гости. Ще ти плащам на пазарни цени.

Настоявам. Но влагам всичките си средства в следващата изложба и направо жива ме одират

в момента. Няма да мога да ти плащам поне шест месеца.

— Забрави за това.

— Не, наистина, настоявам да си плащам! — Тя ме удари с юмруче в ребрата.

— Забрави.

Тя пак ме удари.

— Предавам се. По-нататък ще ми платиш.

— И… имам нужда от аванс — додаде тя.

— Аванс? — Да.

— Ти не работиш за мен, Лиса.

— Да, но мразя думата „заем". Звучи ми като стенанията на измъчвано от болки куче.

Реших отсега нататък, когато имам нужда от заем, да искам аванс. Тази дума много повече

вдъхновява.

— Мислене в аванс.

— Но доста време няма да мога да плащам и за храната, за тока, за телефона и за

прането. Всяко пени от моя аванс вече съм го наместила.

— Разходите ти са покрити.

— Настоявам да си платя всичко, когато ще мога да заделя от следващия си аванс.

— Става.

— И ще ми трябва и кола, но за това можем да поговорим, като се върнеш.

— Разбира се. Приключихме ли с домашния правилник?

— Има и още едно нещо.

— Да го чуем.

— Не знам… Тоест…

— Да чуем.

— Повече няма да готвя — заяви тя и сви уста, а долната й устна се издаде напред.

За две години беше готвила само три пъти и то не ставаше за ядене.

— Съгласен.

— Ще бъда брутално честна — страшно мразя да готвя! Не мога да го понасям! Готвех

само за да ти угодя. Всеки път за мен си беше жив ад, от начало до край! Никакво готвене

повече. Съжалявам, ама това е положението, дори и когато сме съквартиранти.

— Съгласен.

— Не искам да те наранявам, но и не искам да ти давам надежди. В момента съм

изпълнена с надежди, като част от трансформацията ми, и ги подхранвам, преди да се

превърнат в…

— … Обида?

— Точно така! Господи, колко по-добре се чувствам! А ти?

— Добре съм — казах.

— Добре? Наистина? За мен е важно! Не искам да повличам вина или срам в моето

настояще. За мен е важно ти да държиш на мен достатъчно, за да ми го позволиш и да го

приемаш откъм добрата страна.