Смъртта на царете [bg]

Настланият с камъни Виа Фламиния се виеше в тясна клисура между склонове от ронливи скали. Макар че светлината на деня вече гаснеше, Юлий предположи, че Крас ще накара войниците да маршируват, докато авангардът не достигне достатъчно широко място за първия лагер. Един от легионите трябваше да се върне назад, долу в равнините, за по-голяма сигурност, което щеше да остави прохода свободен с изключение на часовите и екстраординариите, патрулиращи с конете си в тъмнината. Каквото и да станеше, легионите не биваше да бъдат изненадани от враг — предпазна мярка, научена преди повече от сто години, докато се бяха сражавали срещу Ханибал в равнините. Юлий си спомни възхищението на Марий от стария враг. Но дори и Ханибал в края на краищата беше отстъпил пред Рим.

Земята може някога да беше представлявала дива пустош, но сега широките плочи на Виа Фламиния прорязваха планините и на всеки двадесет мили имаше стражеви постове. Села изникваха около тези постове, хората търсеха закрила под сянката на Рим. Мнозина намираха препитание в поддържането на пътя и от време на време Юлий виждаше малки групи чакащи работници, мрачно безразлични към всичко освен към прекъсването на работата им.

Друг път отминаваха търговци, на които им се беше наложило да излязат от пътя и които гледаха войниците със смесица от гняв и благоговение. Не можеха да се придвижат към Рим, докато легионите маршируваха, и онези, които караха бързо развалящи се стоки, гледаха намусено, докато пресмятаха бъдещите си загуби. Легионерите не им обръщаха никакво внимание. Те бяха построили търговските артерии със собствените си ръце и гърбове и имаха предимство при използването им.

Искаше му се Тубрук да е тук. Навремето той беше пътувал по същия път през планините и през широките равнини на север, където Крас се надяваше да се срещне с армията на робите. Но управителят на имението вече не би искал да участва в никаква кампания, дори Юлий да не му беше възложил задачата да осигурява безопасността на Корнелия.

Несъзнателно стисна устни, когато си спомни раздялата им. Беше горчива и макар никак да не му се искаше да тръгва с още неуталожен гняв, не можеше да отлага присъединяването си към Първородните сред другите легиони на Марсово поле, готови да тръгнат на север.

Спомените от последния път, когато беше напуснал града, бяха още пресни в ума му. Тогава Рим гореше на хоризонта зад гърба му и хората на Сула преследваха остатъците от Първородните. Юлий се намръщи. От друга страна, легионът беше жив, а отровената плът на Сула се беше превърнала в пепел.

Съдът донякъде беше реабилитирал името на Марий в Рим, но докато приятелите на Сула бяха още живи и докато играеха отмъстителните си игри в сената, Юлий знаеше, че не може да изгради онзи Рим, който беше искал Марий. Катон беше в безопасност, докато основните му противници бяха на война, но след като се върнеха, Юлий щеше да обедини силите си с Помпей, за да го пречупи. Помпей разбираше тази необходимост повече от мнозина други. За миг Юлий се замисли за съдбата на сина на Катон. Много лесно беше да го праща в първата редица при всяка атака, докато не падне убит, но това щеше да е победа на страхливец. Закле се, че ако Герминий умре, смъртта му ще е като на всеки друг войник — по прищявка на съдбата. Бяха намерили дъщерята на Помпей с глинена плочка в ръка — и на плочката бе написано името на Сула, но Юлий нямаше да се принизи да убива невинни, макар да се надяваше, че Катон ще се тревожи за сина си. Е, нека изгубеше съня си, докато те се бият за Рим.