![Снежната кралица [The Snow Queen-bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/8/5/8/snezhnata-kralica-the-snow-queen-bg-download.jpg)
Снежната кралица [The Snow Queen-bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Снежната кралица [The Snow Queen-bg]». Краткое содержание книги:
После отиде отново в по-голямата стая, облечена само по туника. Очакваше да намери Гъндалийну заспал. Но той стоеше до прозореца и гледаше навън.
Муун отиде при него. Стояха един до друг, без да се допират, в мълчаливо общуване пред ромбоидните стъкла. Гледаха улицата под тях и слушаха шума на Фестивала.
Устата й отново започна да трепери.
— Защо дойдох тук? Защо сибилската машина ме накара да дойда, когато нямаше никаква причина?
Гъндалийну я погледна, намръщи се изненадан.
— Какво ще правя дори и да го намеря? Веднъж вече го изгубих. Той вече не ме иска. Той има кралицата… — тя притисна уста с ръката си — и той е готов да умре за нея.
— Може би той желае Еъриенрод просто защото ти си му липсвала. — Гъндалийну затърси лицето й с необичайна настойчивост.
— Как можа да кажеш това? Тя е кралица.
— Но тя никога не може да те замести. — Той докосна нерешително пръстите й. — И може би затова не иска да живее.
Тя хвана ръката му, притисна я до бузата си, целуна я.
— Ти ме нравиш… ценна да се чувствам, когато от вятъра подмятана съм… когато толкова дълго загубена бях. — Тя почувства лицето й да гори.
Той измъкна ръката си.
— Не говори сандхи! Не искам никога да го чувам. — Той издърпа несръчно ръкава на грубата си риза и покри белезите си. — Не съм достоен да го слушам. Подмятан от вятъра… това съм аз, а не ти. Пяна по морето, прах във вятъра, кал в краката на моя народ…
— Спри! — Тя спря неговите думи, които му причиняваха болка. — Спри, спри! Няма да ти позволя да казваш това! Това е лъжа. Ти си най-добрият, най-благородният, най-сърдечният човек, когото някога съм срещала. Няма да те оставя… повярвай… — Той се обърна към нея, неговите тъмни очи я притеглиха и ръцете му я притиснаха.
Той наведе бавно глава, почти не можеше да повярва, когато тя подаде уста за целувка. Муун затвори очи, целуваше го отново и отново, изпаднала в тремор, и чувстваше как неговите изненадани ръце започнаха да я галят. Най-после тя отговори на неговия неизказан въпрос.
— Как дойдох на това място? — промърмори той. — Истинско ли е? Как можеш ти…
— Не зная. Не зная, не ме питай. — Защото няма отговор. Защото нямам право да те любя, никога не съм мислила да го правя. Б.З.… Защото ти ми даде сила да тръгна да го търся.
— Зная. — Целувките му станаха още по-дръзки. — Това няма значение. Не искам вечно… само ми разреши да те любя сега.
37
— Старбък! — Еъриенрод отново го извика, но той не вдигна глава от работната си маса.
Най-сетне Старбък я погледна. Лицето му беше загадъчно и мрачно. Той отмести контрабандните инструменти и полуразглобената изчислителна апаратура, която демонтираше част по част. Стаята му беше отрупана с останки от апаратури, за някои от които той претендираше, че разбира. Досега неговите вродени технически дарби винаги й бяха приятни. Но откакто се бе върнал от последния улов, той се бе усамотил в тази стерилна фантазия на техниката, сякаш искаше да се скрие от себе си и от нея.
— Какво искаш? — Гласът му не беше нито любопитен, нито враждебен. Въобще не изразяваше нищо, а и лицето му оставяше безизразно, докато говореше.
Тя се опита да потисне своето възмущение, защото знаеше, че само търпението и времето ще го извадят от това състояние на апатия и обезвереност. От седмици не беше изпълнявал мъжките си задължения. Наскоро след последния улов се бе опитал да прави любов с нея, бе я докосвал, дори й се бе усмихнал. Нейното негодувание тлееше и не й позволяваше да търпи лошото му настроение.
— Искам да зная кога ще свършиш със задължението си като ловец.
— Задължение? — Той се обърна на въртящия се стол, като размахваше крака и отчаяно търсеше спасение в електронната пустош. — Свърших го — каза той уклончиво.
— Не си извършил плащането. Сорс очаква водата на живота. Надявам се не е необходимо да ти напомням, че ако не я получи, Зимата ще свърши… а с нея и ние.
— И половината от Летните хора ще умрат… Лятото ще свърши завинаги. — Зелените му очи я погледнаха, помръкнали от мъка.
— Надявам се. — Тя насочи мислите си отвъд бариерите на неговия съпротивляващ се ум. — Нали не искаш да кажеш, че това ти е за първи път?
— Не. — Той поклати глава. Червената му коса покри сребърната верижка, пришита към раменете на ризата му. — Всеки ден мисля за това и сънувам…
— Приятни сънища! — допълни тя язвително.
— Не! — Тя си спомни неговите кошмари, онези, които той бе отказал да сподели с нея. — Намери някой друг, който да извърши тази доставка. Аз си свърших задължението, задушавам се от мръсната работа на Зимата. Няма да доставя на този чуждоземен мързеланко вечен живот за това, че ще унищожи собствения ми народ.