Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Последно заговорило снежното врабче, което летяло край границата.
— Не разбирам за какви езера говори гмурецът, нито пък каква страна са видели глухарът, чучулигата и чайката — казало то. — На север има само огромни планини. Не видях никакви равнини, никакви гори, а само планина след планина, връх след връх. Видях ледници, снегове и планински потоци с бяла като мляко вода. Пред погледа ми не се мярнаха никакви ниви и ливади, а само места, обрасли с върбалак, ниски брези и еленов мъх. Там няма селяни, няма домашни животни, няма чифлици, а само лапландци, елени и лапландски колиби. Ако планинските птици искат да чуят съвета ми, трябва веднага да се преселят на север.
След като направили съобщенията си, съгледвачите почнали да се карат, да се обвиняват в лъжа и били готови да се сбият, за да докажат, че са говорили истината. Но старите умни птици, които ги били изпратили, изслушали радостно разказите им и успокоили войнствено настроените пратеници.
— Няма защо да се карате — казали те. — От думите ви ние разбираме, че на север има и планински местности, и езера, и големи гори, и широка равнина, и много островчета. Това е повече, отколкото сме очаквали. Много от големите кралства не могат да се похвалят с толкова неща.
Пътуващата страна
Събота, 18 юни
Сега момчето си спомни разказа на лапландеца, защото пътуваше над страната, за която той беше разказвал. Орелът му бе казал, че равното крайбрежие под тях е Вестерботен, а синкавите планини далеч на запад са вече в Лапландия.
След преживения ужас през време на горския пожар сега то се чувствуваше щастливо, че седи спокойно на гърба на Горго. Но и пътуването беше прекрасно. Рано сутринта духаше силен северен вятър, но сега той се бе обърнал в попътен и не се чувствуваше никакво въздушно течение. При това спокойно пътуване на момчето понякога му се струваше, че стоят на едно място във въздуха. Орелът размахваше криле, но като че ли не напредваха. Затова пък всичко под тях се движеше. Земята и всичко върху нея бавно се местеше на юг. Горите, къщите, нивите, чифлиците, реките, градовете, островчетата, дъскорезниците — всичко пътуваше. Момчето се питаше къде ли отиват. Дали се бяха изморили от далечния север и сега се местеха на юг?
Между всичко онова, което се движеше и пътуваше на юг, само едно нещо стоеше неподвижно. Това беше един влак. Той бе спрял точно под тях и също като Горго не можеше да мръдне от мястото си. Локомотивът бълваше дим и искри, тракането на колелата се чуваше чак до момчето, но влакът не се помръдваше! Край него се хлъзгаха кантони, бариери, телеграфни стълбове, а той все стоеше на едно място. Насреща му се зададоха широка река и дълъг мост; те се плъзнаха под влака без никаква мъчнотия. Най-после се зададе железопътна гара. Началникът на гарата стоеше на перона с червено флагче в ръка. Като размаха флагчето, локомотивът изпусна черен облак дим и изсвири страхливо, сякаш се оплакваше, че стои на едно място. Но в същия миг и той се раздвижи. Както железопътната гара и всичко друго, той също се плъзна на юг. Момчето виждаше как се отвориха вратите на вагоните и пътниците почнаха да слизат, като същевременно продължаваха да вървят на юг. Тогава то откъсна поглед от земята и се загледа напред. Беше му се завил свят да гледа този чудноват влак.
Момчето погледа известно време едно малко бяло облаче, но скоро му стана скучно и пак загледа надолу. Пак му се стори, че то и орелът стоят на едно място, а всичко друго върви на юг. Тъй: като нямаше с какво друго да се развлича, то се отдаде на своите мисли и почна да си представя, че далата Вестерботен се движи на юг. Какво ли би било, ако тази нива, която сега се плъзгаше под тях и по която не се виждаше още нито едно зелено стръкче, стигне чак в Сконе, където ръжта по това време е вече изкласила!
Тук боровите гори се бяха променили. Те бяха редки, клоните — къси, иглиците — почти черни, върховете на много дървета бяха голи и те имаха болезнен вид. Земята беше, покрита е изпопадали борове, за които никой не се интересуваше. Какво ли би било, ако една такава гора стигне до Колморден! Колко сиромашка би се почувствувала тя! Или тази градина, която сега минаваше под тях. В нея имаше хубави дървета, но нито едно овошно дърво, липа или кестен, а само калини и брези. Тук имаше и хубави храсти, но аз шипки и люляци, а само диви череши и бъз. Зеленчукови, лехи в нея не бяха още засадени. Какво ли би било, ако една такава градинка стигне до някой господарски парк в Сьормланд! Сигурно ще й се стори, че е същинска пустиня.