Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
почват да вървят по-бавно и най-после спират. Големият бук се спря, сърните и житото изостанаха край пътя, а така също и малините, големите жълти димитровчета, кестените и сивите патици.
Момчето се огледа, за да разбере защо изостават. Тогава видя, че не са вече в Южна Швеция, а далеч в Свеаланд.
Тук дъбът почна да се колебае. Спираше за малко, правеше няколко несигурни крачки напред и най-сетне съвсем спря.
— Защо дъбът изостана? — попита момчето.
— Страх го е от великия мраз — отвърна една млада, светла бреза, която вървеше напред толкова весело и пъргаво, че просто бе удоволствие да я гледаш.
Но макар че мнозина изостанаха, тълпата все още беше голяма. И слънцето все още вървеше напред, смееше се и викаше:
— Напред! Напред! Няма защо да се боите, щом аз съм с вае. Шествието бързо напредваше. Скоро то стигна в Норланд и сега виковете и молбите на слънцето не помагаха. Ябълката спря, черешата спря. Спря и овесът. Момчето се обърна към изостаналите.
— Защо не идвате с нас? Защо изменяте на слънцето? — попита то.
— Не смеем. Боим се от великия мраз, който живее в Ланландия — отговориха те.
Момчето скоро разбра, че са стигнали в Ланландия. Тълпата, която вървеше напред, съвсем оредя. Ръжта и ечемикът, ягодите, боровинките, грахът и френското грозде бяха дошли чак дотук. Еленът и кравата крачеха един до друг, но сега всички спряха. Хората повървяха още малко, но и те почнаха да изостават. Слънцето щеше да остане съвсем само, ако не бяха дошли нови пътници. Към шествието се присъединяваха ракитаци и ниски храсти, лапландци и северни елени, планински кукумявки, сини лисици и бели яребици.
Изведнъж момчето чу, че срещу тях идва някой. Това бяха маса реки и потоци, които се спускаха в бързеи и водопади.
— Защо са се разбързали така? — попита то.
— Бягат от великия мраз, който живее в планините — отговори му една бяла яребица.
Изведнъж пред тях се изпречи висока мрачна и назъбена стена. Като видяха стената, всички се дръпнаха назад, но слънцето веднага обърна лицето си към нея и я заля със светлина. Тогава се оказа, че това не е стена, а прекрасни планини, които се издигаха една от друга по-високо. Върховете порозовяха под слънчевата светлина, а склоновете изглеждаха светлосини със златни ивици.
— Напред! Напред! Няма опасност, щом аз съм е вас — извика слънцето и тръгна по стръмните склонове на планината.
Но тук го изоставиха храбрата млада бреза, крепкият бор и упоритата ела. Изоставиха го северният елен, лапландецът и ракитакът. Най-после, когато стигна на върха, зад него беше само малкият Нилс Холгерсон.
Слънцето потъна в една пропаст, стените на която бяха покрити с лед. Нилс Холгерсон поиска да го последва и там, но се спря на ръба, защото видя в нея нещо ужасно. На дъното й седеше един стар дух с тяло от лед, коси от ледени висулки и мантия от сняг. Пред него лежеха няколко черни вълка, които скочиха и се озъбиха, когато слънцето се показа. От устата на единия вълк почна да излиза лют студ, от устата на другия хаплив северен вятър, а от устата на третия черен мрак. „Това трябва да е великият мраз със свитата си“ — помисли си момчето. То разбра, че най-разумно би било да избяга, но го обхвана такова любопитство да види срещата между слънцето и духа, че все пак остана.
Духът не се помръдваше, само беше обърнал страшното си ледено лице към слънцето и го гледаше. Слънцето също стоеше неподвижно, като се усмихваше и светеше. Така мина известно време и момчето чу, че духът почва да въздиша и да стене. Снежната му мантия падна, а трите грозни вълка почнаха да ръмжат по-тихо. Но изведнъж слънцето извика:
— Моето време свърши! — И се измъкна назад от пропастта. Тогава духът развърза трите вълка и северният вятър, студът и мракът изскочиха от пропастта и подгониха слънцето.
— Изпъдете го! Прогонете го! — извика духът. — Прогонете го така, че да не се върне вече! Нека разбере, че Лапландия е моя!
Като чу, че пъдят слънцето от Лапландия, Нилс Холгерсон така се изплаши, че извика и се събуди.
Когато се опомни, той забеляза, че лежи сред голяма планинска долина. Но къде беше Горго и как можеше да разбере къде се намира той самият? Момчето стана и се огледа. Погледът му падна върху някаква странна постройка от борови клони на една издатина в скалите. „Това сигурно е такова орлово гнездо, в каквото Горго…“
То не довърши, смъкна шапчицата си, — размаха я във въздуха и завика „ура“. Едва сега разбра къде го беше довел Горго. Това бе долината, където живееха дивите гъски и над която царуваха орлите. Най-после бе пристигнал! След малко щеше да се срещне с гъсока Мортен, Ака и всички си спътници.