Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Или онази ливада с толкова малки плевни из нея, като че ли половината място е отишло за строеж! Ако отидеше в Остйотската равнина, какви очи щяха да ококорят селяните!
Но ако просторната борова гора, над която сега минаваха, с широки корони на дърветата, пръснати в красиви групи върху прекрасния килим от бял еленов мъх, можеше да отиде при парка на Йоведския манастир, чудния парк щеше да признае, че намерил равен на себе си!
Или ако дървената черква под него с украсените с червени летви стени и изрисуваната камбанария се намереше до някоя от здравите като укрепления готландски черкви! Колко неща можеха да си кажат те!
Но гордостта и честта на тази страна бяха големите тъмни реки с чудните долини и чифлици, е дървения материал, дъскорезниците, градовете и гъмжащите от параходи устия. Ако някоя такава река се покажеше на юг от Далелв, всички реки и потоци щяха да потънат в земята от срам.
Ами ако някоя такава безкрайна и плодородна равнина се мернеше пред очите на бедните смоландски селяни? Те веднага щяха да зарежат жалките си нивички и каменистите ливади и щяха да се заловят да я обработват.
Тази страна имаше едно-единствено богатство, което други нямаха — светлината. Жеравите край блатата спяха. Нощта сигурно отдавна бе настъпила, но беше още съвсем светло. Слънцето не вървеше на юг като всичко останало. То беше отишло толкова на север, че сега светеше право в лицето на момчето и тази нощ като че ли нямаше намерение да се скрива зад хоризонта. Какво ли би било, ако това слънце светеше над Западен Веменхьог! Селянинът Холгер Нилсон и жена му щяха да бъдат във възторг, ако работният ден имаше двадесет и четири часа!
Сънят
Неделя, 19 юни
Момчето се събуди, вдигна глава и се огледа. Чудно нещо! То за пръв път виждаше мястото, където бе спало. Не, никога не беше виждало нито тази долина, нито планините, които я обкръжаваха. Не беше виждало кръглото езеро сред долината, нито хилавите, изкривени брези над него.
А къде беше орелът? Никъде не се виждаше. Горго сигурно го е изоставил. Ето ти сега ново приключение!
Момчето пак легна, затвори очи и се помъчи да си спомни кога е заспало.
Докато летяха над Вестерботен, струваше му се, че стоят на едно място, а земята под тях се движи на юг. После орелът зави към северозапад, вятърът задуха отстрана, въздушното течение започна да се чувствува и изведнъж земята долу спря и то разбра, че орелът бързо лети напред.
— Навлизаме в Лапландия — каза Горго и момчето се надвеси, за да разгледа страната, за която толкова много бе слушало.
Но то много се разочарова, защото видя огромни гори и широки торфени блата. Това еднообразие го приспиваше и то едва не падна. Като каза на орела, че не може повече да седи на гърба му и трябва да поспи малко, Горго веднага се спусна на земята. Момчето се просна на мъха; но скоро след това Горго пак го хвана с ноктите си и отново се издигна с него.
— Спи, Палечко! — каза той. — На мен слънцето ми пречи да еня и аз ще продължа пътуването.
Макар че му беше неудобно в това положение, момчето все пак скоро заспа и му се присъни чуден сън. Вървеше по широк път и бързаше толкова, колкото позволяваха малките му крачка. Не беше само, отвсякъде бързаха и други пътници. Точно до него крачеше стрък ръж с тежки класове на върха, цъфнал синчец и жълта тинтява; пред него лъхтяха ябълкови дървета, натежали от плодове, следвани от боб с узрели шушулки и цели малинови храсти. Големи широколистни дървета, букове, дъбове и липи пристъпяха тежко по пътя, шумяха гордо е короните си и не се отбиваха пред никого. Между краката му се мотаеха дребни растения: ягоди, анемони, жълтурчета и незабравки. Отначало то си помисли, че са тръгнали само растенията, но скоро забеляза и животни, и хора. Около растенията бръмчаха насекоми, в канавките край пътя се плъзгаха риби, в клоните на дърветата пееха птици, надпреварваха се домашни и диви животни, а между тях вървяха хора, някои с лопати и коси, други с брадви, трети е пушки и рибарски мрежи.
Шествието вървеше бодро и весело и момчето никак не се учуди на това, като видя кой ги води. Водеше ги самото слънце. То се търкаляше по пътя като голяма блестяща глава с коси от многоцветни лъчи и лице, светнало от бодрост и доброта.
— Напред! — викаше то непрекъснато. — Няма защо да се боите, щом аз съм с вас. Напред! Напред!
— Къде ли ни е повело слънцето? — запита се момчето. Ръженият клас, който вървеше до него, го чу и веднага отговори:
— Води ни в Ланландия, за да се борим с великия мраз. Момчето скоро забеляза, че много от пътниците се разколебават.