Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Той хвана мръсния крачол на панталона си и го вдигна чак до чатала. Извъртя кльощавия си крак към светлината на огъня. Сивата сбръчкана кожа на белега опасваше бедрото му. Дори Логън остана впечатлен.
— Какво е това, мамка му? — попита Лутар с вид все едно всеки момент ще повърне.
Лонгфут се усмихна.
— Преди много години, бях още младеж тогава, претърпях корабокрушение. Бурята ме изхвърли на един бряг в Сулджук. Общо девет пъти съм бил захвърлян в студените води на океана по божията воля. За щастие съм благословен да съм добър плувец. За нещастие огромна риба ме обърка със закуската си.
— Риба ли? — попита Феро.
— Точно така. Огромна свирепа риба с голяма като врата паст и остри като кинжали зъби. За мой късмет удар в носа — той замахна с юмрук във въздуха — я убеди да ме пусне. По щастлива случайност течението ме отнесе до брега. Двойно по-благословен бях, че попаднах на състрадателна жена, която ме приюти в дома си, докато се възстановя, защото хората в Сулджук като цяло подхождат с огромно недоверие към чужденците. — Той въздъхна с усмивка на уста. — Така научих езика им. Истински одухотворени и възвишени хора. Бог ме е благословил. Наистина.
Настъпи мълчание.
— Обзалагам се, че можеш да го биеш. — Лутар се ухили на Логън.
— Ами веднъж ме ухапа една злобна овца, ама нямам белег.
— А пръстът?
— Това ли? — Логън погледна чуканчето на ръката си и го размърда напред-назад. — Какво за него?
— Как го загуби?
Логън смръщи чело. Не му харесваше накъде отива този разговор. Да слуша за грешките на Баяз беше едно, но далеч не бе склонен да се задълбава в своите. Нямаше спор, беше правил немалко такива. И сега всички го гледаха очаквателно. Трябваше да каже нещо.
— Загубих го в битка. Пред замък, наречен Карлеон. Тогава и аз бях млад, имах буйна кръв. Всичко стана заради глупавия ми навик да скачам право в най-гъстото меле на битката. И този път, когато излязох оттам, пръста го нямаше.
— Скачаш в битката, без да мислиш, а? — попита Баяз.
— Нещо такова. — Логън се намръщи и леко потърка върха на чуканчето. — Странна работа. Дълго след като вече го нямаше, продължавах да го чувствам, сърбеше ме точно на върха. Направо ме побъркваше. Как да почешеш пръст, дето го няма?
— Болеше ли? — попита Лутар.
— В началото ужасно, но пак не беше нищо в сравнение с други рани.
— Какви например?
Отговорът на този въпрос изискваше дълго обмисляне. Логън се почеса по лицето и запрехвърля назад спомените си за всички часове, дни и седмици, които беше прекарал ранен, потънал в кръв и крещящ от болка. Когато куцаше или му идеше да разкъса с голи ръце месата си, но не можеше, защото ръцете му бяха превързани.
— Веднъж здраво ме посякоха с меч през лицето — каза той и докосна с пръст дълбоката бразда на ухото си, която му бе оставил Тъл Дуру. — Кървеше зверски. После насмалко да ми изкарат окото със стрела — докосна белега с формата на полумесец на скулата си. — С часове ми вадиха треските. След това, по време на обсадата на Уфрит, ми стовариха на главата огромно парче скала. Още първия ден. — Потърка тила си и напипа изпъкналото очертание на белега под косата. — Счупиха ми черепа, рамото също.
— Гадно — каза Баяз.
— Аз съм си виновен. Така става, когато се опитваш да разбиеш градските стени с голи ръце.
Лутар го зяпна и Логън вдигна рамене.
— Не става. Но както вече казах, лесно се палех на младини.
— Изненадан съм само, че не си опитал със зъби.
— О, сигурно това щеше да е следващият ми ход, но тогава ми стовариха оная скала на главата. Поне зъбите ми са си още на мястото. Два месеца изкарах в жалко хленчене по гръб, докато другите обсаждаха града. Оправих се тъкмо навреме за дуела с Три дървета. Само за да ме потрошат отново, този път дори повече. — Споменът го накара да замижи. Сгъна пръстите на дясната си ръка и пак ги изпъна, спомни си болката в премазаната си ръка. — Това болеше здраво. Но не колкото това. — Логън измъкна ризата си от колана и я вдигна нагоре. Всички напрегнаха очи в мрака. На вдлъбнатия му корем точно под най-долното ребро имаше малък белег.
— Не изглежда кой знае какво — отбеляза Лутар.
Логън се извъртя, за да видят гърба му.
— Останалото е тук. — Той посочи с палец към мястото отстрани на гръбнака, където знаеше, че е по-големият белег.
Останалите огледаха мълчаливо мястото.
— През цялото тяло? — промърмори Лонгфут.
— През цялото тяло, с копие. Стана в дуел с човек на име Хардинг Мрачния. Щур късмет, че оживях тогава.
— След като е било в дуел — рече Баяз, — как така си се отървал след подобна рана?