Без шанс за разпознаване

Болд направи всичко възможно, за да прикрие изтощението си и да се покаже весел заради колегите си, но в моменти, когато улавяше погледите на Ла Моя или на Матюс, долавяше у тях същия скептицизъм, който владееше и него. Гарман се беше позовал на правото си да не говори и не каза нищо повече, освен, за да ангажира един от най-влиятелните адвокати в града. Нямаше нужда от разпит. Притежаваха на запис признанията му в ефир, но когато ги прослушаха, оказа се, че звучат много смътно и неопределено и не съдържаха никакви стопроцентово уличаващи го подробности, на чиято база да му бъде повдигнато обвинение.

Бърни Лофгрийн и малобройният му екип от специалисти по идентифицирането липсваха на тържеството, тъй като претърсваха дома на Гарман за улики и доказателства. Охотно си бяха поделили работата с екип от водещи специалисти по съдебна медицина и криминология към специализираното звено по палежите при ФБР, долетели направо от лабораторията в Сакраменто и предвождани от доктор Кастърстейн.

Един патрулен полицай привлече вниманието на Болд — стоеше някак настрани и като че за нещо се колебаеше. След кратък размисъл се приближи до Болд и му каза, че го търсят по телефона.

Обаждаше се Лофгрийн. Болд поръча да му прехвърлят разговора в неговия офис.

— Имам една лоша новина и една… лоша новина. Коя искаш да ти кажа първа?

— Не сте открили нищо — предположи Болд.

— Аз трябваше да ти кажа тези думи — направи се на разсърден Лофгрийн. — Ако искаш да открием лабораторията му, огледай се и разбери къде да я търсим. И Кастърстейн е съгласен с мен — това не е мястото, което търсим. Няма хиперголици, няма стълба „Вернер“, нито сребристосини нишки.

— Това възможно ли е? — помита Болд и вдигайки поглед видя Дафи до себе си.

Няколко снимки в ръката й събудиха любопитството му, но нямаше как да ги погледне в момента. Тя улови погледа му и махна с ръка към заседателната зала. Искаше да го види насаме. Той кимна и тя излезе от офиса му. Болд задържа погледа си върху нея малко повече, отколкото беше редно за женен мъж.

— Работата ми е да претърсвам, не да размишлявам по теория на вероятностите. Искам да ти кажа, че нещата не изглеждат никак добри. Не казвам, че нищо друго, освен димящ пистолет няма да ме задоволи. Не. Обаче, съвсем честно ти казвам, тази работа изобщо не ми харесва. Прекалено чисто е. Разбираш ли? За бога, та ние очаквахме поне нещо като подсказваща улика: парченце кора от дърво, сгъваемо ножче, някакво приспособление за миене на прозорци.

— Той е следовател — напомни му Болд. — След като знае, че ще го гледат и под микроскоп, се е подготвил идеално — сменил си е дрехите, обувките — взел е всички предпазни мерки, за да не остави никакви улики и доказателства в къщата си. Направи признание — ако изобщо може да се нарече така. Може би именно защото е знаел, че няма да намерим нищо, за да можем да го потвърдим. Може за него това просто да е игра.

— Аха? Е, ако е така, то той печели. Това беше всичко, което имах да ти казвам. Кастърстейн страшно си разбира от работата, Лу. А сега ходи из къщата и клати смаян глава, носът му е провесен като на дете, неуспяло да открие нито едно яйце на Великден. Ако можеше да дойдеш, щеше да разбереш какво точно имам предвид; и на теб нямаше да ти хареса, смятам. Тук нишката се къса, Лу. Мисля, че най-обещаващата улика е мастилото. Разбра ли? Ако свържем мастилото на намерените в къщата химикалки с мастилото от писмата, може да успеем. Сега тук навсякъде търсим химикалки.