Сага за Австралия

— Хич не се и надявай — каза Ричард. — Това е задължение не на Шарп, а на Балмейн, а той не е от най-усърдните. За късмет вече повърнаха храната, най-страшното сега ще бъдат лайната. Хората ще лежат по койките и ще се изпускат направо в гащите, а най-малко половината не са се къпали никога през живота си. Това, че се поддържаме чисти и че все повече от момчетата също се мият, го дължим на братовчеда Джеймс и на страха, който всявам: плашат се от мен повече, отколкото от водата — усмихна се Ричард. — Веднъж да свикнат да се мият, и ще им хареса да са чисти.

— Странна птица си, Ричард — намеси се Уил Конъли. — Колкото и да го отричаш, но именно ти си главатар на наровете вляво. — Той затвори очи, да провери дали няма да му призлее. — Добре съм, ще взема да почета.

Седна на пейката при масата в средата точно под отворения люк, сложи трите тома на „Робинзон Крузо“ пред себе си, намери мястото, докъдето бе стигнал, и не след дълго потъна в четивото — очевидно и не забелязваше, че корабът се полюшва.

Ричард се разположи до него и разгърна атласа на света. Наистина си беше друго, откакто бяха белосали помещението.

След като „Александър“ подмина откъм юг Плимут, повечето мъже вече понасяха клатенето, макар че Айк Роджърс и още неколцина така и не можаха да се преборят с морската болест. Щом веднъж свикнаха, че подът сякаш се надига, а сетне хлътва под нозете им, те дори се престрашиха да се разхождат по пътеките между наровете. Точно така, докато бе станал да се поразтъпче, Ричард се запозна един ден с Джон Пауър, негласния водач на наровете в предната част на помещението.

Беше симпатичен момък, снажен и пъргав като котка, с пламтящи черни очи и странния навик да ръкомаха неистово, докато говори. Точно като жабарите, като италианците, а не като англичаните, холандците или германците. Имаше вид на човек, подложен на голямо напрежение, но не защото се притеснява или е избухлив, а защото прелива от невероятна енергия и жар. А от очите му личеше, че по душа си е авантюрист.

— Ричард Морган! — провикна се момъкът, когато той мина покрай койката му в горния ъгъл, там, където предната преграда опираше в десния борд. — Добре дошъл на вражеска територия.

— Не съм ти враг, Джон Пауър. Аз съм кротък човек, който си гледа работата.

— Сиреч, наровете отляво. Разправят, че там светело от чистота. Както приляга на истински бристълчанин.

— Наистина съм бристълчанин, но защо не дойдеш и не видиш с очите си? Вярно е, че не общуваме много-много с другите, но това е, защото не говорим лондонския пандизчийски жаргон.