Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
Той се извърна от редицата терминали и само огромното му, непознато на смъртните самообладание му попречи да подскочи и да изръмжи, когато екранът зад гърба му оживя и Колбърг го повика по име.
Сърцето му биеше в гърдите като хидравличен чук. Той с усилие потисна самоубийственото си желание да обясни присъствието си в атриума с някоя набързо измислена причина. Объркването му продължи само миг — все пак той беше Тан’елкот.
— Да, Работник? — попита той властно и с достойнство. — С какво мога да помогна на Борда?
— Как върви работата по острието?
— Подготвено е. Проховци също е готов. Ще го изпратя на доковете с меча веднага, щом се върна. Всичко върви съгласно договорката ни с Борда.
— Не се обаждам от името на Борда — каза Колбърг с доста дружелюбен тон, макар че в гласа му имаше нещо странно, сякаш повтаряше научени наизуст думи от непознат му език. — В момента Бордът не се нуждае от вас.
Работникът гледаше от екрана абсолютно безизразно. Той наведе бавно главата си настрани, сякаш му беше любопитно как ли изглежда Тан’елкот под друг ъгъл. В сравнение с първата им среща преди два дни Колбърг изглеждаше някак смален, изпит, сякаш някаква ерозия продължаваше да отмива малкото човечност, останала у него след кастовото му понижение. Немигащите му очи с неутолимия глад в тях напомняха на Тан’елкот за погледа на дракон. И въпреки това — помисли си той, — когато съм се изправял срещу дракон, ми е било по-спокойно, отколкото в момента.
— Всъщност — продължи Колбърг със зловеща бодрост — аз се обаждам, за да ви предложа услуга. Получихме предаване, което може да ви се стори, хм, забавно.
Като удар на мълния светнаха всички екрани в атриума — от обществените терминали до справочните инфопадове и видеоплакатите, увиснали под тавана. И всеки показваше една и съща сцена — като че ли нещо от старинен кинофилм, по каквито толкова се увличаше Каин, може би уестърн: железопътен вагон, носещ се покрай ниски хълмове, и сивкавокафяв дим зад покрития със сажди прозорец.
Но нито един от петимата виждащи се пътници не носеше широкопола шапка или пистолети, или другите стандартни атрибути, които Тан’елкот би очаквал да види в такава обстановка. Всъщност той осъзна с известно смайване, че четирима от тях бяха облечени с черните роби на Манастирите, а петият носеше обшита със злато червена роба на Посланик.
— Какво е това? — намръщи се той.
— Това — отговори Колбърг — е сигналът, който в момента получават Студията от мислопредавателя на Хари Майкълсън.
Единственото, което в момента звучеше в черепа на Тан’елкот, беше ругатнята на Каин: „Мамка му!“ Той притисна гърдите си ръце, сякаш изпитваше болка, и промърмори:
— През неговите очи… Вие можете да ми покажете смъртта на Палас Рил през неговите очи?
— О, да — съгласи се Колбърг и в гласа му се долавяше някакво отвратително умилкване като при търговец на детска порнография, зарибяващ потенциален клиент. — Не искате ли да погледате?
Перспективата зашемети Тан’елкот; за пръв път в живота си той беше заплашен да изгуби дар слово.
— Ъъъ, да, Работник, май да…
Повтаряше на себе си, че трябва да бъде над такива неща; повтаряше си, че го прави не за отмъщение — не за да навреди на врага, който го беше унищожил, не за да задоволи всички долни стремления, които Ма’елкот беше погребал заедно с призрака на Ханто Сърпа, — а за да спаси света.
И въпреки това…
Колбърг сега спокойно би могъл да разкъса гърдите му и да изтръгне сърцето му — и силата, теглеща го към най-близкия екран, не би му позволила дори и да помисли да се съпротивлява. Установи, че се навел към екрана, вторачен гладно, почти задъхан.
— Работник — изрече той дрезгаво, — не бих пропуснал това за нищо на света.
Девет
Има един цикъл от сказания, който започва в древни времена, когато боговете на хората се споразумели, че в краткия си живот техните смъртни деца трябва да опознаят мъката, загубата и нещастието. Животът, изпълнен с чиста радост, удоволствия и непрекъснати победи, те оставили за себе си.
Но се случило така, че един от смъртните преживял почти целия си отреден срок, без да познае горчивината на поражението. Печал и загуба изпитвал неведнъж, но нещастието, което някой би нарекъл поражение, за него представлявало просто преодолимо препятствие, а позорното бягство приемал като стратегическо отстъпление. Той можел да бъде убит, но никога покорѐн. За него предаването било единственото поражение, а той никога не се предал.