Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Какво е това? Кой ми намаза краката с тая гадост? Това да не е някаква проклета шега, докато съм спял?
Сега вече болката се появява и в други части на тялото ми: в ръцете, в гърба, странично, по ребрата — силна болка, пареща болка като от дълбоки изгаряния, такава, каквато се усеща, когато сякаш горите отвътре. И заедно с болката се промъква и някакъв примитивен безпричинен ужас… чувствам се така, сякаш някой ме ръчка с нажежени пръчки в гърба, докато леденостудена лигава анаконда изпълзява по гърлото ми и се свива на кълбо в корема ми.
Изтръсквам ръцете си, опитвайки се да сваля гадостта от тях, като същевременно се опитвам да не повърна няколко ярда от оная покрита със слуз змия…
И Рейт отново ме спасява с докосване и успокояваща дума.
— Не, всичко е наред, Каин. Просто имаше малко изгаряния, това е всичко. Нищо сериозно. Когато спаси М… тоест Тан’елкот, спомняш ли си? Но за тях се погрижиха и те вече дори не болят. Помниш ли?
— Аз, ъъъ… да, добре, помня. — Вдигам ръце към главата си и разтърквам слепоочията си с палци. Болката отминава толкова бързо, колкото се е появила.
Предполагам, че всичко е просто в главата ми.
— Странно… Не мога съвсем да се оправя с бъркотията в главата ми — произнасям бавно аз, с леко удебелен език. Трудно движа устните си. — Не мога да си спомня дали пожарът наистина се случи, или е било просто сън. Искам да кажа, че понякога ми се струва истински, но точно сега не мога да си спомня…
— О, истински е — казва Рейт. — Всичко е записано. — В гласа му се промъква странна нотка — зловеща, почти похотлива, — но през цялото време той звучи леко самодоволно, удовлетворено. Сякаш очаква нещо, което ще му помогне. Поглеждам го намръщено, но той не ми обръща внимание.
Щраква с пръсти на носачите — четирима едри монаси от Посолството в Трънова клисура — и те повдигат стола ми на раменете си. Рейт отваря двукрилата врата на вагона, ритва надолу сгъваемата стълба, за да се разгъне до платформата, и ние шестимата се отправяме към Палатин.
Макар да е почти полунощ, лагерът е оживен. Преди две години това място беше просто лагера Палатин, купчина палатки и два грамадни навеса от гофрирана стомана — централният лагер на мините, които бяха обсебили целия източен подход към прохода. Сега се е превърнал в процъфтяващ град в стил Стария запад, с два хотела, улица с барове и бардаци, магазини и конюшни; дори железопътната станция е станала три пъти по-голяма. Линията продължава мили наред из околните хълмове. До станцията се издига малка дъсчена сграда с огромна табела, обявяваща, че това е редакцията на „Палатин Трибюн“ — вестника на компанията „Отвъдие“.
Направо мога да си представя утрешните заглавия:
Става ми още по-гадно.
Над улиците съскат газени лампи, които придават на лицата на миньорите, проститутките и обикновения народ еднакъв зловещ зеленикавобял цвят като на трупове. Носачите ми поемат по главната улица, която е широка един хвърлей ивица, покрита със смес от черна кал и конски фъшкии; преди да сме изминали и половината път до хотела, въглищната прах и пушекът от доменните пещи покриват кожата ми с мазен кафеникавочерен пласт. Въздухът има вкус на сяра.
Влизаме и Рейт ни повежда покрай една много стара, като излязла от филмите рецепция, през малка, тясна кръчма, където самотен барман чете брой на „Трибюн“, истински старомоден вестник, напечатан с мастило върху произведена от дърво хартия. Той дори не повдига глава, за да ни погледне. Зад следващата врата се намира частна зала за приеми с няколко груби, но удобно изглеждащи дивани, облечени в кожа, и дървена трапезна маса, достатъчна за шестима души.
В далечния край на масата, разпръснал във ветрило пред себе си купчина листове, седи Винсън Гарете. Поглежда към носачите, които внасят стола ми през вратата, и кимва на Рейт за добре дошъл.
— Отлично — казва тихо той, после се обръща към мен. — Благодаря ти, че дойде, Хари. Както вече знаеш, аз не вярвам, че без твоя помощ ще успеем да спасим това място от жена ти. Ако нямаш нищо против, оттук отиваме право на мястото, където ще се проведе ритуалът.
Отново потърквам лицето си — светът около мен отново се размива като в някакъв кошмар, в който не разбирам какво става, но съм сигурен, че в случващото се има някакъв смисъл, който не мога да си спомня.