Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
— Великолепно… да, предполагам, че е така — отвръщам бавно аз, като се обръщам и се усмихвам на най-добрия ми приятел.
Той като че ли винаги успява да го направи — да промени целия ми свят само с една фраза, с едно докосване на ръката си. Точно затова е най-добрият ми приятел.
Затова е най-добрият приятел, който някога съм имал.
— Да, Рейт — казвам му аз. — Просто никога не съм поглеждал на нещата от тази им страна.
Рейт хваща ръката ми и усмивката, която проблясва в ъгълчетата на ледените му очи, ми казва, че всичко ще бъде наред.
2.
Когато влакът с пъхтене спира до платформата на гара Палатин, Рейт изважда един огромен хронометър от джоба на алената си роба и показно отваря капака му.
— Девет и единайсет — обявява той с онова снобско самодоволство, което можете да видите само при някой младеж, който е получил най-точния часовник в града. — Закъсняхме с шест минути, но все пак разполагаме с достатъчно време.
Той затваря капака, но неохотата му да го прибере обратно е толкова очевидна, че аз се смилявам над него и го питам откъде го има.
— Подарък ми е — отвръща той с разсеяна, леко мрачна усмивка, която не разкрива зъбите му. — От Вицекраля. Той е побъркан на тема точност.
— Гарете. — Името му оставя неприятен вкус в устата ми; едва се сдържам да не се изплюя на пода. Рейт — чувствителен както винаги — веднага го усеща.
— Мислех, че вие двамата сте приятели, Каин. Той каза, че те познава доста добре.
— Приятели? Предполагам, че може да се определи като един вид приятел — признавам аз. — От онзи тип, който ми се иска да натикам до шията в яма, пълна с повръщано, а после да започна да му изсипвам върху главата кофи с лайна, за да видя дали ще успея да го накарам да се потопи.
Двама от носачите изпръхтяват, а един направо се засмива — след което разбира, че Рейт не е разбрал сравнението, и прикрива устата си с ръка, макар че продължава да се киска. Очите на Рейт се замъгляват и лицето му се изопва в болезнена гримаса, която би трябвало да означава усмивка: видът на момче без чувство за хумор, което не е съвсем сигурно дали не се подиграват на него, но за всеки случай решава да се включи в шегата.
— Ами ако се отмести встрани? — пита неуверено той.
— Тогава просто ще взема по-голяма кофа — отвръщам с усмивка и той най-накрая придобива увереност, че може да се засмее, и го прави.
Момчето толкова иска да се хареса — у всеки друг това би изглеждало жалко и дразнещо, — но Рейт е страхотно хлапе и аз съм готов да му простя всичко.
— Вицекралят е на наша страна, Каин — казва сериозно младежът. — Той реши да те доведе тук, за да видим дали можем да спасим елфите от Палас…
— Не ми напомняй — прекъсвам го аз. Нещо в корема ми се сгърчва. — Мога да се справя, но само ако не го мисля много.
Устните на Рейт се разтягат, сякаш е лапнал странично молив, и бледите му очи заблестяват.
— Все още я обичаш. След всичко, което е направила — и което ще направи, ако не я спрем.
В устата ми усещам вкус на пепел.
— Не е толкова лесно да престанеш да обичаш някого, хлапе. Мога да направя онова, което трябва. Но не мога да се насиля да го харесам.
Той кимва.
— Да отидем при Вицекраля. Ритуалът трябва да започне в полунощ и той иска да те види там.
— Това е другото нещо, което няма да успея да харесам.
Забивам палци в безчувствените си бедра; мога да почувствам натиска през кожата. Неумолимите закони на физиката в Отвъдие са изключили байпаса ми и едва усещам краката си — всъщност се появява внезапна, изненадваща болка и когато отдръпвам пръстите си, аз откривам тъмни мокри петна върху кожения ми панталон, а дланите ми някак странно лепнат. Повдигам ръцете си и ги поглеждам намръщено, опитвайки се да огледам по-добре гадостта по дланите си на светлината на лампата.
— Какво е това, по дяволите?
Сигурен съм, че не съм се напикал — частичната регенерация на гръбнака ми дава сравнително надежден контрол над сфинктера ми, отпред и отзад, стига шибаният байпас да не омаже нещата, — а гадостта мирише на лекарство, на някакъв антибактериален крем. Протягам дланите си към Рейт.