Дни на кръв и звездна светлина

– Е, това ли е, на което ми прилича? – попита Тиаго.

– А на какво ти прилича? – отвърна Акива, но се виждаше колко му е неприятно изобщо да говори с Вълка. Не бяха заставали очи в очи още от тъмницата на Лораменди; сега, след като се срещнаха, на Акива най-малко му се искаше да си приказват.

– Това ми прилича на мъртъв ангел. – Сочейки Хазаел, Тиаго премести поглед от Акива към Кару, после се върна обратно на него с полупрезрителен смях. – Дойде да поднесеш почитанията си на нашия възкресител ли? Съжалявам, но ние не обслужваме твоя вид. Сигурно ти е известно, че сме във война.

– Войната свърши – озъби се Лираз с плам, но не заради победата им, Акива го знаеше. – И вие я изгубихте.

– Нима? Ще ми се да вярвам, че това тепърва ще стане ясно.

Акива бавно положи ръка върху раменете на сестра си, за да я обуздае. Ако се хвърли към Вълка, както се нахвърли на Кару, жената-змия едва ли пак ще му я върне жива. Сигурно Лираз умишлено се стремеше към смъртта или поне си въобразяваше, че я иска заради сполетялата я скръб. Смъртта сигурно щеше да ги споходи още тук, още тази нощ, каквото и да направят. Акива обаче нямаше намерение да я предизвиква допълнително – достатъчно бе, че дойде тук, воден от пълното си отчаяние.

Погледна към Кару, опитвайки се да отгатне какво мисли тя. Сигурно щеше да помогне на Хазаел, той видя колко искрена и неподправена е нейната скръб. Ами сега? Щеше ли да им се притече на помощ? Можеше ли изобщо да го направи? Тези синини по ръцете ѝ... Тя продължаваше да притиска ръце към тялото си и той бе сигурен, че се опитва да прикрие отоците – защо ли изглежда толкова засрамена? – но в крайна сметка така само привличаше неговия поглед точно там. Той... видя следите от платения десятък болка по ръцете ѝ, когато дойде предишния път; този спомен непрекъснато го преследваше. Тези обаче бяха различни.

Тези синини не бяха причинени от медните щипци, а от ръце.

Внезапно осъзна, че само това вижда. В него се надигна вълна от ярост и сега той беше този, когото трябваше да обуздават. Вече беше станал на крака и само моментното причерняване, само тази вбесяваща слабост улесниха Кару – Кару – да застане между него и Тиаго и да го отблъсне, когато той се хвърли, или по-скоро залитна напред. Веждите ѝ бяха заплашително свити и очите ѝ святкаха гневно; погледът ѝ питаше Акива: "Ти полудя ли?!".

Той наистина беше полудял. И беше жалък отгоре на всичко. Препъна се в тялото на Хазаел и този път Лираз трябваше да подхване него. И двамата бяха толкова слаби, така омаломощени и обезверени, че успяха само да се свлекат върху мръсния под край тялото на брат си. На химерите не им се наложи дори да насочват хамсите си срещу тях. Те и без това бяха свършени, толкова болезнено, очевидно, жалко свършени.