Дни на кръв и звездна светлина

Колкото до Тиаго...

Той влезе в стаята. Чуваше как ноктестите му лапи се забиват в мръсния под и можеше да усети дъха на мускус, който се носеше от него, но все още не успяваше да се насили да го погледне. Засега беше само едно размазано бяло петно в периферното ѝ зрение, което прекосяваше стаята, за да застане до нея и да се изправи лице в лице с ангелите. До нея, сякаш двамата бяха съюзници.

И те наистина... бяха.

Тя направи своя избор. За да заслужи вярата на Бримстоун в нея и в името, което ѝ бе дал. За да работи за спасението – и възкресението – на своя народ, каквото и да ѝ коства това, каквото и да ѝ коства. Тиаго беше едно от условията. Химерите следваха него. Това беше единственият начин, но от тази мисъл не ѝ ставаше по-леко да застане до него и да издържи тежкия поглед на Акива; а когато се обърна към ангела – все нанякъде трябваше да погледне – да види отвращението и объркването върху лицето му, недоверието му. Сякаш още не можеше да приеме, че тя търпи близостта на това изчадие.

"Аз също съм изчадие като него – искаше ѝ се да му каже. – Аз съм химера и ще направя каквото е редно за моя народ."

Само привидно показваше кураж. Изражението ѝ бе предизвикателно, но иначе се усещаше като прикована за пода. Огънят в очите на Акива винаги като фитил подпалваше въздуха помежду им. И сега не беше по-различно. Тя пламна, но опарена от срам, че стои срещу него редом с Вълка. Ангелът и Вълка, заедно в едно помещение. Сега ѝ се струваше, че винаги е вървяла точно към този момент и ето че той настъпи: ангелът и Вълка, изправени лице в лице, Акива с кръвясали очи, посивяло лице, опустошен, разбит и покосен от скръб, а тя... тя стои редом с Вълка, сякаш двамата са предводителят и вдъхновителката на този кървав бунт.

"Не е това, което си мислиш", би могла да каже на Акива.

"Още по-лошо е."

Но не каза нищо. Той нямаше да получи от нея нито обяснение, нито извинение. Насили се да извърне глава. Към Тиаго. Още не беше го поглеждала, откакто се върна от ямата. Едва сега си наложи да спре поглед на него. Ако дори това не беше способна да направи, какво оставаше за всичко онова, което им предстои.

И тя погледна.

Вълка си беше същият, величествен и спиращ дъха, най-висша степен в изкуството на Бримстоун. Видът му обаче сега не бе така безукорен, както обикновено. Това едва ли беше изненада, като се има предвид последния ден и половина. Ръкавите му бяха вдигнати нагоре, навити около загорелите мускулести ръце; Тен явно беше занемарила грижите за прическата на своя господар. Косата му беше събрана отзад от нечии припрени ръце и вързана на бял възел. Няколко кичура се бяха измъкнали и когато той ги приглади, в жеста му се прокрадна нетърпение. По неговото омразно и мъжествено лице още личаха следите от ноктите на Кару, но раната под брадичката, нанесена от нейния нож, беше затворена и заличена, сякаш никога не я е имало. Това се оказа лесна работа, не като ръцете на Зири и разпраната му в усмивка уста; само няколко слоя плът, които трябваше да се съединят отново над тесния отвор. Кару едва ли би могла да го убие с по-фина рана, дори да планираше да го върне отново към живот; освен това имаше в изобилие болка за десятъка.