Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Колкото и несправедливо да беше това обаче, то си оставаше негово дело. Той прозря какво трябва да се направи и го стори.
Заради нея. Заради химерите и заради Ерец също, но мислеше единствено за нея, когато прокара острието по собственото си гърло. Дори не знаеше на кого да се моли – на богинята на живота или на богинята на убийците. Ама че глупав подарък беше поднесъл на Кару – собственото си жертвоприношение. Собственото си тяло, което тя да погребе. И се натовари с огромното и непосилно бреме на една измама, което трябваше да мъкне занапред.
Както и... с шанса да промени посоката на бунта и да участва в сътворяването на бъдещето. Това също беше нещо огромно, но точно в този момент измамата сякаш го беше погълнала.
Стореното до момента – да умре – беше най-лесната част. Сега обаче трябваше да бъде Тиаго. Ако планът им излезеше сполучлив, поведението му ще трябва да е много убедително, като се започне още тук, с тези два серафима. Ето защо изпита такова безкрайно облекчение, когато Акива изгуби съзнание и това набързо сложи край на сблъсъка им, или поне предотврати неизбежното, докато реши какво да прави от тук нататък.
– Отведете ги в хамбара – нареди той на Тен, надявайки се да е дозирал убедително любезността и властното отношение в презрителния тон на Вълка. Тя се подчини, Исса помогна на жената серафим да отнесе тялото на Акива, а Ниск и Лиссет се заеха с трупа на Хазаел. Той затвори вратата след тях и се облегна безсилно върху нея, стиснал очи и закрил лицето си с ръце. О, как мразеше онова, което докосваше. Отпусна ги отчаяно. Ненавиждаше допира на собствените си ръце. Неговите ръце! Отдели ги от тялото си – неговото тяло! – и връхлетялото го страдание ги скова с мъртвешко вкочанение, като ръцете на ангела, с чиято смърт се подигра.
Нямаше спасение от низостта, защото низостта – това бе той.
– Аз съм Тиаго – чу се да казва със задавен от ужас глас. – Аз съм Белия вълк.
После, първо с едната омразна ръка, след това и с двете, Зири усети леко докосване и отвори очи. Кару стоеше право пред него, бледа и ридаеща, покрита със синини и трепереща, черноока и синекоса, красива и толкова близка, и го гледаше – гледаше в него, към него – стискайки двете му ръце в своите.
– Аз знам кой си ти – каза със страстно сладък шепот. – Аз знам. И съм с теб. Зири, Зири. Аз те виждам.
Склони глава на гърдите му и му позволи да я прегърне с ръцете си на убиец. Ухаеше на река и потръпваше като ветрец в крилото на пеперуда, а Зири я прегърна и залюля, сякаш бе последната надежда за техния свят.
И тя може би наистина беше това.
80.
ИЗМАМАТА
Звук, наблизо, това бяха криле.
Кару беше сигурна, че кохортата на Тиаго се връща, но нито опита да избяга, нито да се скрие. Замръзна, подобно изплашена плячка, все още на колене върху пръстта и скалите, сред кръв и повръщано, сред ужас и мухи и зачака да бъде открита.
Когато разбра кой е, щом се спусна пред нея и копитата му на кирин разпръснаха ситни камъчета, потресът така я завладя, че не остави място за радост – Зири беше жив и беше тук, а начинът, по който я гледаше, още повече засили нейния потрес. Той се втренчи във Вълка, после в нея. Долната му челюст беше увиснала от смайване, даже залитна назад и Кару осъзна що за гротескна сцена вижда той в момента. Срамната поза на Вълка, недвусмислено повдигнатите и разтворени дрехи и малкият нож, който още лежеше там, където го изпусна – приличаше по-скоро на играчка или нож за отваряне на писма.
И тя. Трепереща. Окървавена. Виновна.
Тя беше убила Белия вълк. Ако изобщо в момента можеше да разсъждава, едва ли щеше да повярва, че има и по-лошо.
Но напротив – имаше.
Сега в стаята си тя положи глава на неговите гърди и усещаше сърцето му да тупти под бузата ѝ – бързо и все по-бързо. Даваше си сметка, че това вече е сърцето на Зири, не на Тиаго, и знаеше, че то препуска така заради нея – и само заради него се насили да потисне отвращението си.
Навремето се надяваше, че малката ѝ киринска сянка един ден ще стане неин съюзник, но никога не си беше представяла... това.
След първия миг на стъписване той се втурна към нея и беше толкова грижовен, толкова всеотдаен, мил и решителен – нямаше и следа от обичайната му свенливост; целият бе сила и целеустременост. Обгърна раменете ѝ – внимателно, но твърдо – и я накара да го погледне.
– С теб всичко е наред – каза ѝ, когато се увери, че кръвта по нея не е нейна. – Кару, погледни ме. Ти си добре. Той вече не може да те нарани.