Дни на кръв и звездна светлина

Когато Акива припадна, облекчението на Вълка бе така дълбоко, както и погнусата му към думите, които бе принуден да изрече; към техния звук, излизащ от гърлото, което принадлежеше на Тиаго, както и гласът му беше гласът на Тиаго. Ами тези ръце, които съвпадаха съвършено със синините на Кару? Те също бяха на Тиаго.

Ами кошмарите? Те си бяха само негови, на Зири.

Ако зависеше от него, щеше внимателно да постави ангела на земята, но се насили да го запрати грубо към другия серафим, красивата жена, която изглеждаше толкова отчаяна, колкото и свирепа. Тя подхвана Акива и залитна под напора на мъртвешката тежест на тялото му – но не, това не беше мъртвешка тежест. Акива не беше мъртъв. Вълка не би оставил Бича за зверовете да умре толкова безболезнено. Колкото до Зири... той изобщо не би позволил Акива да умре, ако можеше някак да го предотврати.

Ако.

Това щеше да е първата проверка доколко измамата е убедителна – трябваше да реши съдбата на серафима, който спаси живота му и това... беше нечестно. Още не беше готов да се подложи на изпитание. Все още не се чувстваше добре в новата си кожа, или пък той не я носеше както се полага. Но не ставаше дума само за физическо несъответствие. Като съсъд новото му тяло беше силно и грациозно, притежаваше гъвкавост и издръжливост, които сякаш бяха магически. Даваше си сметка, че тепърва трябва да свикне с красотата, но въпреки това не можеше да надмогне отвращението си към това ново тяло. Когато се сдоби с него... О, Нитид, вкусът от кръвта на Кару още беше върху езика му.

Сега вече не я усещаше, но отвращението остана и което беше още по-лошо – нейното също. И как иначе? Зири видя в какво състояние беше Тиаго край ямата; знаеше какво ѝ е сторил – или се е опитал да ѝ причини; надяваше се само да е опитал, но не я попита, как би могъл да попита такова нещо? Тя цялата беше подгизнала от кръв, когато я намери, и се тресеше така, сякаш бе обзета от смъртоносен мраз. Дори сега ѝ беше трудно да се насили да го погледне.

Колко време мина, откакто беше окрилен от надеждата, че ще го види такъв, какъвто е – не дете, а вече зрял мъж, мъж... който с малко късмет може би щеше да се превърне в стоманата, изтръгнала искра от нейния кремък. Късметът на единия да срещне късмета на другия. Мъж, когото тя може да обикне.

А ето че сега се беше превърнал в това!

Ако някаква велика сила дърпа конците във вселената, сега звездите сигурно звънтяха от кикот. Той самият едва не се присмя на себе си. Нима надеждата някога е била по-безсмислена?