Дни на кръв и звездна светлина

– Виж какво имам – каза. – Това е... знам ли. – Сега изглеждаше глупаво. Даже нелепо – за какво ли можеше да му послужи вече? Върхът на неговия рог, дълъг няколко сантиметра, който се откърши, когато падна в безсъзнание на двора. Още не можеше да разбере какво я накара да го прибере. Сега, когато той посегна да го вземе, съжали, че го е направила заради свенливостта в гласа му, казвайки: "Запазила си го", от която се разбра, че за него това означава много.

– За теб – каза тя. – Помислих си, че ще го искаш. Това беше преди... – Преди да зарови тялото му в плиткия гроб ли? Отново почувства как стомахът ѝ се свива на топка. Само това можа да направи за него, но нали поне не беше в ямата. Не можеше да предаде на ямата последната истинска киринска плът, скъпа Елай, дори това да е само звезден прах, образувал мимолетна форма. И без това ѝ бе достатъчно тежко да хвърля сухата пръст върху лицето му. През цялото време си мислеше, че би могла да промени решението си. Нали сега всичко зависи от нея. Имаше на разположение два пресни трупа. Можеше да поправи поне единия от тях. Можеше да върне душата на Зири в собствената ѝ обвивка: той беше направил каквото трябва и постъпката му беше толкова смела, но после се озова в ръцете ѝ. Душата му беше в нейните ръце.

Душата на Зири беше като скитника вятър на Аделфийските планини и плясък от крилете на буревестници; като красивата, печална, вечна песен на флейтите на ветровете, изпълнили с музика техните пещери, които той може би не помнеше. Почувства душата му като роден дом.

А я беше затворила в такъв съсъд. Защото в края на краищата той се оказа прав. Това беше единственият начин да управляват съдбата на химерите. Само с помощта на тази измама.

Ако изобщо успееха да заблудят някого.

Това не би било никак лесно дори при обичайни обстоятелства, а се случи за толкова кратко време. И двамата бяха още замаяни, дори не успяха да поговорят, камо ли да съставят план, а се наложи да преодолеят толкова голямо изпитание. Ангелите ще трябва да довършат останалото.

Кару се обърна и отиде при масата. Изправи стола, който преобърна при влитането на Акива през прозореца, и се отпусна на него. Прасците я боляха от усилието да влачи тежкото тяло на Тиаго и цялата се усещаше като разпъната от щипците на менгемета. Всичко това щеше да мине за ден-два. Другото обаче щеше да остане. Проблемите, непоносимата отговорност и лъжата, която за нищо на света не трябваше да напуска пределите на тази стая.

Исса и Тен се върнаха без Ниск и Лиссет.

– Искам да се махнат – каза Исса със заплашителен тон и Кару разбра, че тя говори за Ниск и Лиссет, не за ангелите. – Какво варварство да те зарежат така с него. И останалите не са стока.

Кару беше готова да се съгласи, но се отказа.

– Просто изпълниха заповедта. – Тонът ѝ подсказваше, че са изпълнявали къде-къде по страшни заповеди от тази.