Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)
- Автор: Ингрид Чарльз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954585
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)». Краткое содержание книги:
БЛУС ЗА ЛАЗЕРТАУН
НЕБЕСНИЯТ СПИСЪК НА ЖЕРТВИТЕ
„Хайде, Джек. Трябва да станеш.“
Изви се лекичко в костюма, сетне го накара да се обърне така, че да може да се изправи. Цялото му тяло протестираше с остри, раздиращи болки, които го принудиха да застене. Беше понесъл твърде много удари. Едва ли беше в състояние да поеме още.
„Можеш, господарю. Хайде, ставай, ще закъснеем.“
Джек едва сега осъзна с кого разговаря и се сви уплашено. Берсеркерът. Същият като онзи, когото бе убил в мините. Готов в някой от близките дни да се нахрани с плътта му и да се превърне в… машина за убиване.
„Не… господарю.“
— Не го отричай. Не можеш да го отречеш. Ти сам го видя — с моите очи. — Джек се облегна на стената на купола. Сви ръкавица в юмрук и заблъска по вратата. Видя, че камерата за външно наблюдение бе изгорена. Не можеха да го видят, нямаше начин да се досетят, че е тук. Разтърси глава, опитвайки се да си проясни мислите.
„Позволи ми да ти помогна, господарю.“
Джек замръзна. Усещаше как чуждото присъствие се разраства, протягайки невидими пипала към тялото му. Отвърна с гневен тласък, принуждавайки го да се прибере там, откъдето се бе появило.
— Остави ме на мира. Ще ме имаш, когато умра, не по-рано. — Отдалечи се бавно от вратата. Би могъл да заобиколи купола. Знаеше, че има и други шлюзове, други входове. Все щеше да намери някой, който да не е дезактивиран.
„Не, господарю“ — тихо, но със спотаена сила.
Костюмът закова на място въпреки усилията на Джек да продължи нататък. Той изстена от болка.
„Трябва да си вървим.“ — Костюмът се извърна бавно и започна да се отдалечава от купола, поемайки в нова посока.
— Но там няма нищо. Това място е мъртво, фантом, така ще стане и с мен, ако не влезем вътре!
„Съжалявам, господарю, но трябва да вървя. Бих могъл да ти помогна, ако ми позволиш да…“
— Не!
„В такъв случай ще дойдеш с мен — докъдето ти издържат силите.“
Костюмът закрачи право към хоризонта, глух за опитите му да го постави под свой контрол. Сякаш отнякъде го зовяха невидими сирени, обричайки го на мъчителна смърт.
Съществото, което някога Амбър бе описала като недоразвито, егоистично и паразитно, най-сетне бе съзряло. Джек вече не можеше да властва над него. Както се бе случило и на Милос, това бе началото на края. Докато костюмът ускоряваше крачка, прескачайки дюните и малките кратери, той отметна назад глава и нададе безсилен рев, но нямаше кой да го чуе.
Богс се свести със смъкнат до пояса скафандър и прикачена към ръката система. Над него се беше надвесил фелдшер.
— Някой от останалите оцеля ли?
— Мисля, че да. Но засега не мърдай, татенце. Сърцето ти вече не е каквото е било някога.
— Нито пък останалата част от тялото — съгласи се Богс и се излегна назад, усещайки как по челото му избива студена пот. — Кои се спасиха?
— Около двайсет души. Сега вече всички сме ви длъжници, момчета.
— Май си прав — отвърна миньорът и въздъхна. Огледа помещението, но не видя никъде да е подпрян до стена бойният костюм. Отново вдигна поглед към фелдшера.
— Чакай малко. Къде е човекът с бойния костюм? Руса коса, сини очи… уверено държане.
— Такъв не са ни докарвали. Имаше един чернокос, който поиска нов скафандър и излезе.
Богс затвори очи и този път ги стисна. Беше твърде стар и уморен, за да заплаче. Джек не се бе спасил. Беше ранен, но не го чу да се оплаква. Ала онзи къс земя между мините и купола бе отнел живота на мнозина от тях. Сърцето му се сви болезнено.
Амбър отвори очи. Колин се беше надвесил над нея и държеше ръката й.
— Добре ли си, дете?
Тя се надигна рязко, очаквайки да зърне тялото на милосеца проснато до нея, поразено от онзи последен мисловен порив. Но от К’рок нямаше и следа.
— Ама че твърда глава има този — прошепна, докато Колин и помагаше да се изправи. Коленете й се огъваха и тя едва се задържа на крака.
— Можеш ли да дишаш?
Едва сега усети болка в гърлото си. Колин й подаде чаша вода и тя отпи мъничко.
— Да, но ме боли. — Опипа шията си и почувства, че е отекла. — Каза ли му? — попита с пресипнал глас.
— Да. Нямаше никакъв смисъл да крия от него. — Колин потърка ръце. Юмруците му бяха покрити с белези и тя втренчи поглед в тях. Или бе работил здраво, или бе участвал в множество схватки.