Пясъчните войни. Книга първа (Да убиеш слънцето. Блус за Лазертаун. Небесният списък на жертвите)

— Мили Боже! — ухили се Сташ. — Ударих го.

Джек забеляза някакво движение на екрана. Вдигна ръкавица.

— Струва ми се, че пристигат подкрепления.

И наистина, откъм купола се приближаваха десетина полицейски глайдери, които веднага откриха огън по разпръснатите из полето драки.

Рон помогна на Доби да се изправи. Двамата замахаха с ръце на приближаващите се полицаи. Глайдерите спряха край тях, хората наскачаха и започнаха да се прегръщат с миньорите.

Само Джек забеляза на хоризонта дракския кораб, който се готвеше за нова атака.

— Размърдайте се! — предупреди ги по радиостанцията. — Преместете оръдието върху някой от глайдерите и да се махаме оттук. Приберете го в купола, преди да са го разрушили!

Празненството секна. Хората замръзнаха, вдигнали погледи към назъбения хоризонт, сетне изведнъж трескаво се разбързаха. Разкачиха подвижната основа на лазерното оръдие, използвайки всякакви подръчни средства и инструменти. Смятаха да го пренесат във вътрешността на купола, надявайки се, че там драките няма да посмеят да ги атакуват.

— Хайде, по-бързо!

Действайки като отдавна подготвен екип, те поставиха оръдието на един от глайдерите. Машината хлътна надолу и реактивните й двигатели завиха, увеличавайки мощността си, за да компенсират голямата тежест. Джек махна на миньорите.

— Изчезвайте, мътните ви взели! Глайдерите няма да поберат всички ни!

Всички побягнаха към купола. Джек ги изпроводи с поглед. Въпреки че костюмът му все още бе зареден, той осъзнаваше, че не може да ги последва. Въздухът проникваше на пресекулки в гърдите му, почувства солен вкус в устата и се досети, че е кръв.

Недалеч тъмнееше отворът на куполния шлюз и той видя, как през него преминават един по един глайдерите, включително и този с оръдието. Последваха ги Богс, Бейли и дори Перез. Тъкмо когато и последният от скафандрите се изгуби вътре, забеляза приближаващия се дракски кораб и се хвърли на земята.

Имаше чувството, че корабът е увиснал над него като черна смърт, а микрофоните на костюма улавяха рева на двигателите.

След малко корабът отлетя, оставяйки невредими купола и шлюза.

Джек се надигна и затича към шлюза, но когато приближи, вратата вече се затваряше.

— Пуснете ме! — извика и размаха ръце.

Но в отговор чу само пукота на ефира. Сви ръката си в юмрук и заблъска по вратата. Никой не му отвори.

Джек насочи пръст към вратата, но спря, забелязал отражението си в якия й норцитов щит. Падна на колене, твърде изтощен, за да се бори повече.