Наследството на тамплиерите
- Автор: Берри Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Йорданова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Наследството на тамплиерите». Краткое содержание книги:
— Значи Ларс е ангажирал друг да се пазари от негово име, защото определено не съм бил аз. После е прехвърлил собствеността на мое име, за да си осигури прикритие. Ларс беше параноик. Ако знаех, че аз съм собственикът, щях да ви кажа още снощи.
— Едва ли — промърмори Стефани.
— Виж какво, Стефани, не ме е страх от теб, нито от останалите. Няма какво да ви обяснявам. Смятам ви за мои приятели и пак ви казвам, че ако знаех, щях да ви кажа.
— Защо не предположим, че Хенрик казва истината — намеси се Касиопея. Тя бе необичайно мълчалива по време на целия разговор. — Нека просто отидем горе. В планината се стъмва рано. Искам да разбера какво има там.
— Права е — съгласи се Малоун. — Да тръгваме. Ще спорим по-късно.
Пътят до възвишенията им отне петнайсет минути и изискваше стабилни нерви и здрави спирачки. Следваха упътването на абата и скоро зърнаха рушащата се постройка, кацнала върху една канара над бездънна пропаст. Пътят свършваше на километър от руините и изкачването по обрасла с мащерка пътека, виеща се под тунел от огромни борове, им отне още десетина минути.
Влязоха в развалините. Дебелите стени бяха голи и Малоун прокара пръсти по сиво-зелените гранитни блокове, всеки от които вероятно беше изкопан от планината и загладен с безгранично търпение от нечии грижовни ръце. Величествената някога галерия се извисяваше към небето с колони и капители, потъмнели до неузнаваемост от патината на вековете и слънцето. Мъх, оранжеви лишеи и остра сива трева покриваха земята, а каменният под отдавна се бе превърнал в пясък. Свиреха щурци.
Трудно беше да се определят очертанията на стаите, тъй като повечето стени и голяма част от покрива липсваха, но килиите на монасите си личаха, заедно с една голяма зала и друго просторно помещение, вероятно библиотека или скрипториум. Малоун предположи, че животът тук е бил скромен и аскетичен.
— Хубаво местенце си имаш — каза той на Хенрик.
— Тъкмо се възхищавах какво човек е могъл да купи за сто и четирийсет хиляди долара преди дванайсет години.
Касиопея изглеждаше очарована.
— Представете си само как монасите са прибирали оскъдната реколта от педята плодородна земя. Летата тук са били кратки, дните къси. Почти долавям монотонните им песнопения.
— Мястото е доста усамотено — отбеляза Торвалдсен. — Сами са се обрекли на забвение.
— Ларс ти е завещал собствеността — обади се Стефани — поради някаква причина. Тук трябва да има нещо.
— Може би — обади се Касиопея, — но абатът в градчето казал на Марк, че Ларс не е открил нищо. Може да се окаже поредният случай, по който е работел.
— Криптограмата ни доведе дотук — поклати глава Марк. — Може баща ми да не е открил нищо, но е сметнал мястото за достатъчно важно, за да го купи. Следователно сме дошли на точното място.
Малоун седна на камъка и погледна към небето.
— До мръкване ни остават още пет-шест часа. Предлагам да се възползваме от тях. Сигурен съм, че нощем тук става доста студено и якетата няма да ни стоплят.
— В роувъра сложих малко инструменти и екипировка — каза Касиопея. — Предположих, че може да слизаме под земята, и взех лампи, фенерчета и малък генератор.
— Помислила си за всичко — възкликна Малоун.
— Елате — извика Джефри.
Малоун се вгледа навътре в руините. Беше забелязал, че Джефри се отдалечава. Влязоха и го откриха, застанал пред някогашен римски портал. От майсторската му изработка не бе останало почти нищо, освен изтърканото изображение на бикове с човешки глави, крилати лъвове и мотив с палмови листа.
— Църквата е издялана от камък — отбеляза Джефри.
Малоун забеляза, че стените наистина не бяха сътворени от човешки ръце, а бяха част от скалата, която се издигаше над някогашното абатство.
— Фенерчетата ще ни потрябват — обърна се той към Касиопея.
— Едва ли, вътре е светло — каза Джефри.
Малоун тръгна пръв. В сенките жужаха пчели. Прашни снопове светлина се процеждаха през процепи в камъка, направени под различни ъгли, така че да улавят движещото се слънце. Нещо привлече погледа му. Пристъпи към една от каменните стени, вече останала почти без орнаменти, с изключение на една гравюра на около два метра над главата му. Тя представляваше шлем с ивици плат, които се спускаха от двете страни на мъжко лице. Чертите бяха изтрити, носът бе изгубил очертанията си, очите бяха празни и безжизнени. Над него имаше сфинкс, а под него каменен щит с три чука.