Хюрем. Московската наложница

Джафер не знаеше за вихрещите се бури в душата на потъналия в мълчание мъж, но забеляза пламъците в очите му.

Тачам Ноян изобщо не го виждаше. Момчето срещу него не знаеше нищо, дори името му. Ако разбере, че той беше причинил най-голямото зло на господарката му, какво ли ще направи? Дали ще го довърши с кинжала, който крие в пазвата си? Тачам не можеше да си прости за стореното през онази нощ, в която откъсна Александра от гнездото ѝ я отвлече. Не спираше да се укорява. Той бе причината за всичко: „С ей тези две ръце го направих, проклети да са“.

Не усещаше, че сълзите му се стичат от очите към побелялата брада.

Занемял, Джафер гледаше безмълвно, сякаш с благоговение, риданията на мъжа, който още на първата им среща се заяви „Аз съм Азраил за враговете на Александра“ и когото смяташе за твърд като скала. Азраил плачеше.

Пред очите на Тачам се нижеха дните, когато беше носил Александра на ръце. А сега тя носеше дете в прегръдките си. Синът на най-могъщия мъж в света. Щастлива съдба, но само на пръв поглед. Александра и мъничкият ѝ син сега бяха изправени срещу неописуеми опасности. При това незащитени. Защото рицарят на Александра не бе при тях.

— Моята Александра може да язди кон, сякаш лети, да размахва кинжали, знае да стреля с лък, но не знае за завистта на тези хора, за омразата им, за техните интриги — каза си той тихичко.

Отърси се и се отдалечи от мислите, в които се беше отнесъл. Бързешком, без Джафер да разбере как, хвана момчето за яката.

— Виж, Джафер ага — каза. — Ти си черен. Аз съм бял. Ти си млад. Аз — стар. Искам да кажа, че нямаме никакви общи страни.

Странно, но този път Джафер слушаше думите на мъжа без страх, защото в погледа му нямаше следа от гняв. Дори долови умолителното изражение в очите на стареца.

— С изключение на едно-единствено нещо — продължи. — И двамата треперим за Александра.

Джафер щеше пак да го поправи „Хюрем“, но се отказа. И бездруго нямаше да има полза.

— Треперим — съгласи се той тихо.

И продължи да слуша внимателно. Защото усещаше, че старецът ще каже нещо важно.

— Знай, че бих направил всичко за една усмивка на Александра. Сабята ми е остра, но ръката ми е къса, не достига зад стените на двореца. Ако можех да докопам враговете ѝ, не бих чакал, ще пришпоря коня си към дворцовата порта. Ще им изтръгна сърцата, пък нека смъртта ме застигне. Какво ли струва моят живот — ще го пожертвам за момичето си. Ще отмъстя и ще си отида. Но няма да пуснат Ураган дотам. Ще ме очистят, преди да съм намерил и убил врага. От това нямат полза нито Александра, нито младият принц. Разбираш ли ме?