Хюрем. Московската наложница

За срещата между Сюлейман и Хюрем из Истанбул се разказваше дни наред, както епопеята за Родос. Когато научи, че Хюрем е излязла да го посрещне с младия принц, падишахът много се зарадва. Не беше я виждал от шест месеца, но тя не бе напускала мислите му и за миг. Сърцето му заби трепетно от благодарност. Слезе от коня си, развълнуван се качи в каретата, където го чакаха синът му и любимата му усмихната жена.

Лицето на Сюлейман бе обрасло с тъмна брада. Перото с рубин по средата на белия тюрбан на главата му проблясваше дори и на шарената светлина в каретата, а очите му грееха от радост. Нещо повече — в тези очи имаше любов, имаше гордост. Имаше всичко, каквото тя би си пожелала от любимия човек. Хюрем беше горда, че това е нейният мъж. Бащата на нейния принц. Колко е величествен! Благодарна беше на Господ, че ѝ го върна. А после каза, както я беше научила Хафса султан:

— Да бъде свещена войната ти за вяра! — Целуна ръката на Сюлейман и с навлажнени очи прошепна: — Спазих клетвата си, Ваше Величество. Не плаках, докато ви нямаше.

Подаде бебето в прегръдките на султана.

— Вашата робиня ви роди син.

Сълзите вече бяха започнали да се стичат надолу по бузите ѝ.

— Щом аз се събрах с моя господар, а принцът ми — с баща си, вече мога да плача — каза тя.

Сюлейман първо изтри с ръка перлата, търкулнала се по бузата ѝ.

— Живот и здраве за теб и принца ти, майко Хюрем! — прошепна той.

И бавно взе бебето в прегръдките си. Вдигна воала над лицето му. С очи, досущ като на майка си, мъничкият принц погледна слисано баща си, когото виждаше за първи път. По лицето на падишаха блесна усмивка, пълна с обич. С показалеца си той докосна едва-едва розовите устни на момчето. Бебето хвана дебелия пръст и отправи към баща си първата си усмивка.