Зимата на света [bg]

V

По пътя към Борнмут Лойд прекара една нощ в Лондон. Вечерта на същия ден, сряда, осми май, той беше в галерията за посетители на Камарата на общините и наблюдаваше дебата който щеше да реши съдбата на премиер-министъра Невил Чембърлейн. Приличаше на театър — седалките бяха тесни и твърди; от гледката към драмата долу на човек му се завиваше свят. Тази нощ галерията беше претъпкана. Лойд и баща му Бърни си взеха билети трудно, само заради влиянието на майка му Етел, която седеше заедно с чичо му Били сред лейбъристките депутати в претъпканата камара. Лойд още не бе имал шанс да попита за истинските си баща и майка — всички бяха прекалено заети с политическата криза. Лойд и Бърни искаха Чембърлейн да подаде оставка. Умиротворителят на фашизма не беше убедителен като военен водач, а разгромът в Норвегия само го подчертаваше още повече. Дебатите бяха започнали още предната вечер. Според Етел. Чембърлейн бил подложен на яростни нападки — не само от лейбъристите, но и от своите. Консерваторът Лио Еймъри се беше обърнал към него с думите на Кромуел: „Достатъчно дълго бяхте тук за доброто, което сте сторили. Вървете си, казвам ви, и нека свършим с вас. За Бога, вървете си!“ Думите бяха жестоки, тъй като идваха от съпартиец, и нараняваха още повече заради възгласите „Слушайте!“, които се ранасяха и от двете страни на камарата. Майката на Лойд и останалите жени-депутати се бяха събрали в стаята си в Уестминстър и решиха да прокарат вот на недоверие. Мъжете не можеха да ги спрат и се присъединиха към тях. Когато това беше съобщено в сряда, дебатите прераснаха в балотаж за кабинета на Чембърлейн. Премиер-министърът прие предизвикателството и — Лойд прецени това като белег на слабост — призова приятелите си да застанат до него. През вечерта нападките продължиха. Лойд им се наслаждаваше. Той не обичаше Чембърлейн заради испанската му политика. В продължение на две години, от 1937 до 1939, той налагаше „ненамеса“ от английска и френска страна, докато Германия и Италия подпомагаха армията на метежниците с оръжие и хора, а американски ултраконсерватори продаваха петрол и камиони на Франко. Ако имаше някой британски политик, който носи вина за извършваните понастоящем от Франко масови убийства, то той беше Невил Чембърлейн. — И все пак — обърна се Бърни към Лойд по време на едно прекъсване — Чембърлейн не е истинският виновник за фиаското в Норвегия. Уинстън Чърчил е Първи лорд на адмиралтейството, а според майка ти той е настоявал за десанта. След стореното от Чембърлейн — Испания, Австрия, Чехословакия — ще бъде забавно, ако падне от власт заради нещо, което не е негова грешка. — Все пак, това си е грешка на министър-председателя — възрази Лойд. — Ето какво означава да си лидер. Бърни се усмихна кисело и Лойд знаеше какво минава през ума му — младежите виждат нещата твърде опростено. Баща му обаче не го каза. Дебатите бяха шумни, но камарата се умълча, когато се изправи бившият министър-председател Дейвид Лойд Джордж. Лойд беше кръстен на негово име. Седемдесет и седем годишен, белокос старши държавник, той говореше с авторитета на човека, спечелил Голямата война.