Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

Но радикализмът на Рейгъновата администрация не е толкова прекален, както изглежда на пръв поглед — той представлява просто фина настройка на една стратегическа политика, която се води отдавна. Същото се отнася и за поддръжката, която това американско ръководство оказва на партизанската война, предизвикана от афганистански бунтовници и доброволци от арабски ислямистки групировки срещу подкрепяното от Съветския съюз правителство на тогавашен Афганистан. Решението за намеса в Ирано-Иракската война, за да се спаси режима на Саддам Хюсеин от поражение, въпреки че именно Ирак е този, който напада Иран, се дължи по-скоро на несдържаната ненавист на САЩ към ислямската революция в Иран, която също датира още от администрацията на Картър. „Антикомунистическите“ кръстоносни походи в Карибския регион и Централна Америка — субсидирането на „контрите“ партизански формирования, водещи война срещу правителството на Никарагуа, щедрата поддръжка на дясноцентристките режими, борещи се срещу левите партизани в Ел Салвадор и Гватемала, смехотворната инвазия в Гренада — са просто далечно ехо от манията на администрацията на Кенеди за сваляне режима на Кастро в началото на 60-те. Единственото наистина ново творение на Роналд Рейгън е Стратегическата отбранителна инициатива „Междузвездни войни“ — при това тя е нова само като технология, но не и като намерение.

Истинската цел на „Междузвездните войни“ изобщо не включва осигуряването на САЩ с непробиваема защита срещу ядрена атака, тъй като дефиницията на проблема, която Бърнард Броуди прави още през 1946 година, е все още актуална — цялата въздушна (и космическа) отбрана действа на принципа на изтощението, което означава, че известна част от нападателните оръжия със сигурност ще успеят да се промъкнат покрай нея — а ако са ядрени, дори и малка част е вече много. Американските отбранителни съоръжения, базирани в космоса, никога не биха могли да се надяват да се справят с хилядите идващи към тях бойни глави и придружаващите ги средства за проникване, които биха били включени в евентуален съветски първи ядрен удар срещу Съединените щати — и по-реалистично настроените поддръжници на Стратегическата отбранителна инициатива си дават ясна сметка за този факт. Ала космически базираните отбранителни съоръжения биха могли накрая да се окажат достатъчно добри, за да се справят с разпокъсан ответен удар, след като Съветският съюз вече е бил опустошен от успешен американски първи ядрен удар. Както казва Научният комитет по отбраната през 1981 година: „Нападателните и отбранителни оръжия винаги работят заедно“.213 Както винаги, целта е придаването на по-голяма доза правдоподобност на американската ядрена стратегия и увеличаването на обсега и силата на политическата й приложимост.