Магьосникът
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Магьосникът». Краткое содержание книги:
Спасяват се като по чудо и продължават пътя си към митичната Тъмна кула, ала Роланд внезапно осъзнава, че за да не загуби приятелите си, трябва да им разкаже за онзи болезнен период от младостта си, който досега е пазил в тайна.
Това е историята за трагичната любов между Роланд и красивата Сюзан, за приключенията му с верните приятели Кътбърт и Алан в баронство Меджис, където всеки се стреми да притежава вълшебното кълбо — частица от Дъгата на Магьосника.
— Колко си мил — отвърна тя. — Но аз си знам най-добре. Напоследък не мога да спя, а когато жените на моята възраст не спят добре, бързо се състаряват.
— Колко неприятно — каза той. — Но сега, когато времето се оправи, може би…
— Не е от времето. Мога ли да поговоря с теб, Елдред? Мислих, мислих и размислих, че ти си единственият, към когото мога да се обърна за съвет.
Усмивката му грейна още по-доволно. Хвана Кордилия под ръка и положи длан върху ръката й. Лицето й пламна като огън. С всичката тази кръв в главата й би могла да говори с часове. А на Джонас му се струваше, че всяка дума ще е интересна.
3
При жени на определена възраст и с определен характер чаят често действа по-силно и от виното, когато трябва да им развържеш езика. Без да се замисля, Джонас отложи за по-късно плановете си да пие бира (и за милата цветарка). Настани сай Делгадо в слънчевото ъгълче на павилиона в Зеленото сърце (недалеч от червения камък, който Роланд и Сюзан добре познаваха) и поръча много чай, също и пасти. Докато чакаха сладкишите и питието, гледаха приготовленията за Жътвения празник. Из окъпания в слънце парк се разнасяха удари на чукове, викове и весел смях.
— Всички празници са прекрасни, но Жътвата ни превръща отново в деца, не мислиш ли? — попита Кордилия.
— Да, наистина — съгласи се Джонас, който не се беше чувствал като дете дори на съответната възраст.
— Най-много ми харесва кладата — добави тя и погледна към голямата купчина клони и дъски, издигната в далечния край на парка, под ъгъл към сцената. Приличаше на широка дървена индианска колиба. — Обожавам, когато хората носят плашилата си и ги хвърлят в пламъците. Варварско е, но винаги ме кара да потръпвам така приятно.
— Аха — кимна Джонас и се почуди дали тя би потръпнала приятно, ако знае, че трите плашила, които ще бъдат хвърлени в кладата на Жътвената нощ тази година, ще смърдят като прасета и ще пищят като харпии, докато горят: ако има късмет, този, който ще пищи най-дълго, ще има бледосини очи.
Чаят и пастичките пристигнаха и Джонас дори не хвърли поглед към знойния бюст на момичето, което се наведе да сервира. Имаше очи само за възбудената сай Делгадо с нейните странни, припрени движения и още по-странни, отчаяни очи.
Когато момичето си тръгна, той наля чай в чашите, остави чайника на поставката му и хвана ръката й.
— Мила Кордилия — започна с най-топлия тон, на който бе способен, — виждам, че нещо те тревожи. Успокой се. Сподели го с приятеля си Елдред.
Тя така плътно стисна устни, че те почти се скриха, но дори това усилие не можа да скрие треперенето им. В очите й блеснаха сълзи — и в миг рукнаха по страните й. Той взе салфетката си, приведе се през масата и избърса сълзите й.
— Кажи ми — нежно повтори.
— Ще ти кажа. Трябва да споделя с някого или ще полудея. Но трябва да ми обещаеш нещо, Елдред.
— Разбира се, златна рибке! — Руменината се сгъсти още повече при невинния му комплимент и Джонас стисна ръката на възрастната жена. — Ще ти обещая, каквото поискаш.
— Не бива да казваш на Харт. Както и на онзи отвратителен паяк канцлера, но най-вече на кмета. Ако подозренията ми се окажат верни и той научи, ще я изпрати на запад! — Тя почти простена, като че ли за пръв път го осъзнаваше наистина. — Ще ни прати на запад и двете!
Той продължи да се усмихва и съчувствено й рече:
— Нито дума на кмета Торин или на Кимба Раймър. Обещавам.
Стори му се, че няма да клъвне… или не може. После, с тих и задавен глас, който звучеше тъй, сякаш раздира някой парцал, тя произнесе една-единствена дума:
— Диърборн.
Сърцето му подскочи, когато тя изрече името, което постоянно му се въртеше в ума и въпреки че продължи да се усмихва, без да иска, силно стисна пръстите й — тя трепна.
— Извинявай. Просто ме стресна. Диърборн… хлапе с добре смазан език, но се питам дали си заслужава доверието.
— Страхувам се, че е бил с моята Сюзан. — Стисна ръката му на свой ред, но Джонас нямаше нищо против. Всъщност едва го усети. Продължи да се усмихва, надявайки се, че не си личи колко е поразен. — Страхувам се, че е бил с нея… като мъж с жена. О, колко е ужасно!
Тя плачеше безмълвно и горчиво, хвърляйки предпазливи погледи наоколо, за да е сигурна, че никой не ги наблюдава. Джонас беше виждал койоти и диви кучета да се оглеждат над вмирисаните си вечери по същия начин. Остави я да излее душата си — искаше да е спокойна, нямаше полза от несвързани мисли — и когато видя, че сълзите й стихват, й подаде чаша чай.