Патриотични игри

— Аз съм гласът на разума в един хаотичен свят. Човек не може да постигне много, когато е ядосан. Затова обучаваме хората в професионализъм. Ако желаеш да свършиш работа, чувствата няма да ти помогнат. Вече сте квит със стареца, така ли е?

— Да. Ако беше станало неговото, сега аз щях да живея в Уинчестър Каунти, всеки ден да вземам влака и…глупости! — Джек поклати глава. — Все още ме ядосва.

В този момент Мюлер излезе от стаята. Огледа се, забеляза Джек и тръгна към него.

— Не се отдалечавай — каза на приятеля си Джек.

— Ти почти уби дъщеричката ми. — Настроението на Джо не се беше подобрило.

Джек не отговори. Казал си го беше стотици пъти и вече започваше наистина да мисли, че и той е една от жертвите.

— Не разсъждавате правилно, мистър Мюлер — каза Роби.

— Кой, по дяволите, сте вие?

— Приятел — отговори Роби. Той и Джо бяха еднакво високи, но летецът беше с двадесет години по-млад. Погледът му много ясно показваше това на брокера. Джо Мюлер притежаваше талант да дразни хората. На Уолстрийт му се разминаваше и той смяташе, че може да го прави където пожелае. Той беше човек, който не знаеше къде свършва властта му.

— Не можем да променим станалото — вметна Джек. — Можем само да опитаме да направим така, че да не се случва отново.

— Ако беше направил каквото исках от теб, това никога нямаше да се случи.

— Ако бях направил това, което ти искаше, сега щях да работя е теб, да местя пари от графа „А“ в графа „Б“ и да се преструвам, че върша нещо много важно, както правят всички останали идиоти на Уолстрийт. Щях да ненавиждам тази работа и да се превърна в още един окаян мръсник от финансовия свят. Доказах, че мога да върша това така добре, както и ти, но натрупах нужните пари и сега се занимавам с нещо, което ми харесва. Поне се мъчим да направим света малко по-добро място, вместо да се опитваме да го покорим чрез сделки. Не съм виновен аз, че не можеш да разбереш тези неща. Кати и аз правим това, което ни харесва.

— Което харесва на теб — сопна се Мюлер, като отхвърли идеята, че правенето на пари е нещо, което може да доставя радост. — Искаш да направиш света малко по-приятно място, а?

— Да, защото ще помогна да заловят копелетата, които направиха това.

— И как ще го направи един смотан учител по история? Райън дари тъста си с най-чаровната усмивка.

— Не мога да ти кажа това, Джо.

Брокерът изруга и си тръгна. „Дотук с помирението“ — помисли си Джек. Искаше му се нещата да се бяха развили по друг начин. Кати понякога изживяваше тежко отчуждението му от Джо Мюлер.

— Връщаш ли се в ЦРУ, Джек? — попита Роби.

— Да.

Райън прекара двадесет минути с жена си, достатъчно дълго, за да разбере какво беше казала на полицията и да се увери, че тя наистина се чувства по-добре. Кати задрямваше, когато си тръгна. Отиде в Центъра за лечение на шокове и травми.

Операционните зали му напомниха за единствения път, когато беше идвал — нощта, в която се роди Сали. Една сестра го заведе в отделението за реанимация и той видя малката си дъщеря за първи път от тридесет и шест часа, ден и половина, който се беше проточил цяла вечност. Това беше ужасно преживяване. Ако не му бяха казали, че тя има шансове да се оправи, той щеше да се пречупи. Насиненото малко дете беше в безсъзнание от раните и лекарствата. Той гледаше и слушаше как респираторният апарат съска и диша вместо нея. Хранеха я от шишета и тръбички, влизащи във вените й. Един лекар му обясни, че тя изглежда в много по-лошо състояние, отколкото е. Черният дроб на Сали функционираше правилно в тези условия. След още два-три дни щяха да наместят костите на счупените й крака.