Патриотични игри

Втората снимка легна на бара.

— Исусе, Марийо и Йосифе! — Не беше никак лесно да проумее човек, че под цялото медицинско оборудване лежи дете. Краката й стърчаха изпод тежките бинтови превръзки. В устата си имаше пластмасова тръба, широка около два сантиметра, и видимите части от тялото й представляваха ужасна каша с неопределен цвят, която фотографът майсторски беше уловил.

— Тя е късметлия, чичо Джон. Майката на момиченцето също е била там. — Още две снимки легнаха на бара.

— Какво е станало? Катастрофа ли? Какви са тези неща? — попита Джон Донъхю. Той наистина не знаеше какво става.

— Тя е хирург — пък и е бременна, не се вижда от снимките. Вчера по колата й са стреляли с автомат, извън Анаполис в Мериленд. Малко по-късно са убили един полицай. — Още една снимка легна на бара.

— Кой? Кой го е направил?

— Ето го бащата. Джек Райън. — Снимката беше същата, която бяха поместили и лондонските вестници, снимката от дипломирането на Джек в Куантико. Еди знаеше, че чичо му винаги изпитваше гордост да гледа сините униформи на морската пехота.

— Виждал съм го някъде преди…

— Да. Той спря терористично нападение в Лондон преди няколко месеца. Изглежда, е обидил терористите толкова много, че дойдоха да убият него и семейството му. Бюрото работи по случая.

— Кой го е направил?

Последната снимка падна на бара. На нея се виждаха ръцете на Райън на по-малко от двадесет сантиметра от гърлото на Пади О’Нийл и един чернокож, който го възпира.

— Коя е чернилката? — попита чичото. Племенникът му за малко не избухна.

— По дяволите, чичо Джон! Този човек е пилот от военноморските сили.

— О! — Джон се смути за момент. Нямаше високо мнение за чернокожите, макар че един, който носеше униформа на морски пехотинец също получи безплатно първата си напитка. Казваше си, че онези в униформите са други. Джон Донъхю винаги беше казвал, че всеки, който като него е служил пода знамето, му е приятел. „Някои от най-добрите ми приятели в армията…“ Спомни си как щурмови самолети на военноморските сили подкрепяха взвода му през целия път до морето и задържаха китайците с напалм и ракети. Е, този може би е малко по-различен. Още няколко секунди гледа останалите снимки.

— Значи казваш, че Пади има общо с тази работа?

— От години ти обяснявам кого представлява този гад. Ако не ми вярваш, може би ще искаш да попиташ доктор Райън. Достатъчно е само това, че О’Нийл плюе върху страната ни всеки път, когато дойде тук. Приятелите му за малко не избиха цялото семейство вчера. Ние хванахме един от тях. Двама морски пехотинци от охраната на академията го спипали, когато причаквал Райън, за да го застреля. Казва се Иймън Кларк и знаем, че е работил за Извънредното крило на ИРА — знаем това, чичо Джон, той е осъждан убиец. Хванали са го със зареден пистолет в джоба. Ти още ли мислиш, че са свестни хора? По дяволите, вече започнаха да нападат и американци! Ако не вярваш на мен, повярвай на това! — Еди Донъхю отново нареди снимките на дървения бар. — Това момиче, майка му и едно още неродено дете вчера за малко не загинаха. Този полицай загина. Остави дете и жена. Оня приятел в малката стая събира пари, за да купува оръжие, той е свързан с хората, които направиха това.