Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Известно ли е колко са групите от чернокожи, които имат връзки с тези типове от АОЪ?
— Нито една — отговори Капитано. — Това е нещо, което ние ще трябва да установим.
— Прекрасно.
Когато Райън пристигна у дома си, на пътя пред гаража беше спряла немаркирана полицейска кола и джип на щатската полиция. ФБР не разпитваха дълго Джек. Не беше трудно да се потвърди, че той просто не е знаел нищо за опита за нападение над семейството му и над него.
— Имате ли някаква представа къде са те? — попита накрая той.
— Проверяваме летищата — отговори агентът. — Ако тези типове наистина са толкова отракани, колкото изглежда, отдавна трябва да са си заминали.
— Отракани са — кисело отбеляза Райън. — Ами какво става с оня, когото заловихте?
— Мълчи като риба. Разбира се, сега си има адвокат, който го инструктира да си затваря устата. На адвокатите може да се разчита за подобни съвети.
— Адвокатът откъде е изпратен?
— От службата за обществена защита. Не забравяйте, че такова е правилото. Задържиш ли някого за определено време, той трябва да има адвокат. Но не мисля, че това има някакво значение. Вероятно оня не говори дори и с адвоката. Прибрали сме го за нарушение на щатския закон за притежание на оръжие и на федералните емигрантски закони. Заминава си за Великобритания веднага щом документите му станат готови. Може би след седмица-две. Зависи дали адвокатът няма да оспори нещата. — Агентът затвори бележника си. — Човек никога не знае. Може би ще проговори, но не разчитаме на това. Англичаните казват, че не е от най-умните. Той е ирландската версия на уличния главорез — много го бива е оръжията, но е малко бавен в мисловните процеси.
— Е, ако той е тъп, то защо…
— Защо го бива в това, което прави ли? Колко умен трябва да бъде човек, за да убие някого? Кларк притежава социопатична личност. Той е безчувствен. Има такива хора. Те не считат другите около себе си за реални. Гледат на тях като на предмети, а след като са предмети, то каквото и да им се случи, е маловажно. Веднъж срещнах един платен убиец, който беше очистил четирима души — или поне за толкова знаем — и доколкото разбирам, направил го е, без да му мигне окото, но плака като дете, когато му казахме, че е умряла котката му. Такива хора дори и не разбират защо ги пращат в затвора. Наистина не разбират — заключи той. — От тях трябва да се боим.
— Не — каза Райън. — Трябва да се боим от хората с мозък, хората, които вярват в това, което правят.
— Аз още не съм попадал на някой от тях — призна си агентът.
— Аз съм. — Джек го изпрати до вратата и погледа как той си тръгва. Къщата беше празна и тиха без Сали, която вечно тичаше наоколо, без телевизора, без разказите на Кати за приятелите й в болницата. Райън се разхожда безцелно в продължение на няколко минути, сякаш очакваше да намери някого. Не искаше да седне, защото така щеше да признае, че е самотен. Отиде в кухнята и започна да си приготвя напитка. Щеше да е по-добре да поддържа съзнанието си бодро. Накрая вдигна телефонната слушалка и набра един номер.
— Да — отговори един глас.
— Адмирале, Джек Райън се обажда.
— Разбрах, че момичето ще се оправи — каза Джеймс Гриър. — Радвам се да чуя това, синко.
— Благодаря, сър. Управлението ангажирано ли е с този случай?
— Линията не е секретна, Джек — отговори адмиралът.
— Искам да дойда при вас — каза Райън.
— Бъди тук утре сутринта.
Райън затвори телефона и отиде да потърси куфарчето си. Отвори го и извади автоматичния си пистолет „Браунинг“. След като го постави на кухненската маса, извади пушката си и принадлежностите за почистване. Прекара следващия час в почистване и смазване най-напред на пистолета, а после и на пушката. Когато остана доволен, зареди и двете.
Тръгна за Ленгли в пет часа на следващата сутрин. Райън беше успял да поспи още четири часа, преди да изпълни обичайния утринен ритуал с кафето и закуската. Тръгна рано и това му позволи да избегне най-натовареното движение, въпреки че магистралата „Джордж Вашингтон“ никога не беше напълно свободна от коли, тъй като правителствените служители постоянно се движеха към и от службите, които винаги оставаха нащрек в по-голяма или по-малка степен. След като влезе в сградата на ЦРУ, си помисли, че всеки път, когато се е обаждал, адмирал Гриър е бил тук. „Е — помисли си той, — това е нещо, на което мога да разчитам на този свят.“ Един офицер от охраната го заведе до седмия етаж.
— Добро утро, сър — каза Джек, когато влезе в стаята.
— Изглеждаш по-добре, отколкото очаквах — отбеляза заместник-директорът.
— Това е само илюзия, но не мога да реша проблема си, ако се крия в ъгъла, нали? Можем ли да разговаряме за това, което става?