Когато ставаше дума за услугата, която беше направил на графа, Раул обърна неволно глава към младата принцеса и прочете в очите й израз на безкрайна признателност към него. Нямаше никакво съмнение: дъщерята на крал Чарлс I обичаше приятеля му.
— Сражението при Ланс е спечелено! — каза кралицата. — Те са щастливи тук, те печелят сраженията. Да, маршал дьо Грамон има право, това ще даде друг ход на работите им; но страх ме е, че това няма да ни принесе полза, дори може да ни навреди. Тая новина е съвсем прясна, господине — продължи кралицата, — благодаря ви много за бързината, с която ми я донесохте; без вас, без това писмо, щях да я науча едва утре, или може би другиден, щях да я науча последна в Париж.
— Всемилостива господарке — отвърна Раул, — Лувър е вторият дворец, в който е получена тая новина; още никой не я знае; и аз се заклех на господин граф дьо Гиш, че ще предам това писмо на ваше величество, преди дори да прегърна настойника си,
— Вашият настойник също ли е Бражелон? — попита лорд Уинтър. — Някога аз познавах един Бражелон, жив ли е още?
— Не, господине, той умря и от него, струва ми се, ь моят настойник, негов близък роднина, е наследил това имение и това име.
— А как се казва вашият настойник, господине? — попита кралицата, която прояви неволно интерес към тоя хубав момък.
— Господин граф дьо Ла Фер, всемилостива господарке — отговори младежът и се поклони.
Лорд Уинтър трепна от изненада; кралицата го погледна радостно.
— Граф дьо Ла Фер! — извика тя. — Нали това име ми казахте?
Лорд Уинтър не вярваше на ушите си.
— Господин граф дьо Ла Фер! — извика той на свой ред. — О, господине, отговорете ми, моля ви се: граф дьо Ла Фер не е ли същият, когото познавах едно време? Красив и смел, той беше мускетар на Луи XIII и сега трябва да е на четиридесет и седем-четиридесет и осем години?
— Да, господине, същият е.
— Той служеше под измислено име.
— Под името Атос. Съвсем наскоро чух как приятелят му. господин д’Артанян. го наричаше с това име.
— Той е, всемилостива господарке, той е. Слава богу! И той е в Париж? — запита той Раул.
След това се обърна отново към кралицата и прибави:
— Надявайте се, надявайте се — самото провидение е с нас, щом ми помогна да намеря отново тоя смел благородник по такъв чуден начин. А, моля ви се, господине, къде живее той?
— Господин граф дьо Ла Фер живее на улица Генето, в странноприемницата „ГранРоаШарлеман“.
— Благодаря ви, господине. Предупредете тоя достоен приятел да си бъде в къщи: ще отида веднага да го прегърна.
— Господине, с голямо удоволствие ще изпълня желанието ви, ако нейно величество ми разреши да се оттегля.
— Вървете, господин виконт дьо Бражелон — каза кралицата, — вървете и бъдете уверен в нашето разположение към вас.
Раул се поклони учтиво на кралицата и принцесата, поздрави лорд Уинтър и излезе.
Лорд Уинтър и кралицата продължиха известно време да приказват ниско, за да не ги чуе младата принцеса; но тая предпазливост беше излишна, защото принцесата беше заета с мислите си.
Когато лорд Уинтър се приготви да си отива, кралицата каза:
— Слушайте, милорде, аз запазих тоя диамантен кръст, останал от майка ми, и тая звезда на Сен Мишел, подарък от съпруга ми; те струват около петдесет хиляди ливри. Аз се бях заклела да умра по-скоро от глад, отколкото да се разделя с тия скъпоценни залози. Но сега, когато тия две скъпоценности могат да бъдат полезни на съпруга ми и на защитниците му, всичко трябва да бъде принесено в жертва на тая последна надежда. Вземете ги; ако дотрябват пари за вашето предприятие, продайте ги без страх, милорде, продайте ги. Но ако намерите средство да ги запазите, знайте, милорде, че по тоя начин ще ми направите най-голямата услуга, каквато може да направи благородник на една кралица, и че онзи, който в дните на благополучието ми донесе тая звезда и тоя кръст, ще бъде благословен от мен и от децата ми.
