Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
– И аз те обичам, скъпа. Ела скоро! – притиснах се в нея за малко, после се обърнах към татко, който ме обгърна в мечешка прегръдка.
– И аз те обичам, Мак – до ухото ми прошепна: – Лудата жена е Огъста О’Клер от Девъншир. Има внучка на име Тели, която е помогнала на майка ти да измъкне двете ви от страната. Ти си слънце и светлина, бебче. Няма нищо сбъркано в теб и никога не го забравяй! – той се отдръпна от мен и ми се усмихна. Любов и гордост блестяха в очите му.
Тели. Беше същото име, което Баронс беше споменал в телефонния разговор с Риодан сутринта, след като бях открила, че е жив. Той искаше да знае дали Риодан вече е открил Тели и го инструктира да прати повече хора да я търсят.
– Захващай се да спасяваш света, бебче!
Кимнах, а долната ми устна трепереше. Можех да побеждавам чудовища. Можех да правя секс с мъже, които се превръщаха в зверове. Можех да убивам хладнокръвно.
А татко все още можеше да ме разплаче с вярата си в мен.
– Няма да я допусна при нас – казваше Роуина петнайсет минути по-късно. – Няма причина за това. Ще имаме радиостанции. Тя трябва само да прелети отгоре, да забележи Книгата и да ни укаже позициите за камъните, после да отлети на демоничния си жребец – тя ми хвърли поглед, пълен с отрова, който казваше, че никой жив шийте зрящ не би яздил Ловец и това беше цялото доказателство за моята измяна, което ù трябваше. – Келтърови ще пеят и ще я донесат в манастира, където ще научат момичетата ми как да я погребат отново. Няма причина за нейното присъствие.
Изсумтях. Въздухът беше толкова наситен с напрежение, а главата ми се замайваше от липса на кислород. Никога не бях стояла в стая, пълна с толкова много недоверие и агресия. Риодан беше накарал всички да се съблекат в горната част на стълбището и беше претърсил дрехите им, преди да им ги върне, и това само беше подсилило лошото им настроение. Знаех защо го е направил. Не ставаше дума за нови правила. По този начин той изваждаше всички от равновесие и им показваше още в началото, че те не могат да контролират нищо, дори и себе си. Всеки човек би се почувствал крайно уязвим, ако трябва да стои гол пред облечени пазачи.
Огледах стаята. На източната стена на стъклената стая петимата силно татуирани Келтърови се извисяваха в тесни панталони и ризи.
На южната Роуина, Кат, Джо и три други шийте зрящи, всички облечени в бозави прилепнали костюми с панталони, стояха мирно. Без Дани. Изненадах се, че Роуина не я беше довела, но предположих, че според нея рискът е надминавал ползите, а най-рискованият ù недостатък беше, че ме харесва.
На северната стена В’лане, Кадифе, Дрий’лия, която отново имаше уста, но която мъдро държеше затворена, и три други Сийли от същата каста позираха надменно, облечени в прозрачни къси рокли, безупречните им лица бяха съчетани с безупречни гениталии.
Баронс, Лор, Риодан и аз заемахме западната стена, най-близката до вратата.
Роуина гледаше свирепо петимата шотландци, подредени рамо до рамо като защитници на „Ястребите“.
– Вие знаете как да я запечатате, нали? – настоя тя.
Излъчвайки различна степен на враждебност, те също я загледаха свирепо.
Келтърови не бяха от мъжете, на които една жена може да нарежда, особено пък старица като Роуина, която не си беше направила труда да упражни и грам дипломация или чар, след като беше отведена с превръзка на очите в една от стъклените стаи на последния етаж в „Честър“.
„Перверзия и упадък – беше отсякла тя в мига, в който ù махнаха превръзката. – Вие поощрявате това... това... общуване? Плътта на хора и Фае се смесва на това място. О, вие ще донесете проклятие на човешката раса! – беше изсъскала тя към Риодан.
„Майната ù на човешката раса. Не сте мой проблем.“
Едва не се разсмях на изражението ù, но сега не се смеех. Тя се опитваше да ме изключи от ритуала. Държеше се, сякаш аз бях парий, който не трябваше да бъде допускан в стаята, където се провеждаше срещата.
– О, разбира се, че знаем – говорителят беше Дръстан, този от Келтърови, който щеше да вземе Шинсар Дъб и да я отнесе до манастира. Според брат му той е горял на нещо като погребална клада и имаше неподкупно сърце. Не повярвах и за миг. Никой нямаше неподкупно сърце. Всички ние имаме слабости. Но трябваше да призная, че мъжът, който гледаше през тези сребристи очи, излъчваше нещо като... ведрина в странен контраст с вида му. Той изглеждаше като човек, който щеше да се чувства много по-удобно векове назад, тъпчейки из планините с тояга в едната ръка и с меч в другата. Всички изглеждаха така, с изключение на Кристофър, който силно приличаше на Дръстан, но без атавистичния ген. Но Дръстан имаш присъствие. Боравеше умело с думите и гласът му беше дълбок, пълен със заповеди, но все пак нежен. Говореше по-тихо от всеки друг Келтър, но беше този, когото се опитвах най-добра да чуя, когато говореха наведнъж, което беше през цялото време.