Разкритието на древния ръкопис

Или бях? Всеки път, щом се появях там, ме откриваха изненадващо бързо. А после и русата жена, която преграждаше коридора с нейното непреклонно: „Нямаш достъп тук. Ти не си една от нас“. Каква не бях? Шийте зряща? Член на Убежището? Човек?

– Искам да видя родителите си – казах ледено.

Баронс и Риодан отново размениха погледи, после Риодан сви рамене.

– Пуснете я! Преместете ги в съседната стая!

– Мак! – възкликна Джак, нахвърляйки ми се в мига, в който прекрачих прага. – О, Боже! Липсваше ни, бебче!

Изчезнах в мечешка прегръдка, която миришеше на мента и лосион за бръснене. Казват, че мирисът създава най-силните асоциации. Миризмата на прегръдката на баща ми откъсна месеците като страници от календара, хвърлени в кошчето.

Аз не бях Фае. Не бях и Ънсийли кралят. Нямаше да обрека света на гибел. Бях в безопасност, защитена, обичана. Бях малкото му момиченце. Винаги щях да бъда.

– Тате! – притиснах нос в ризата му. – И мамо! – задавих се, докато заравях лице в рамото ù. Тримата се бяхме прегърнали така, сякаш не съществуваше утре.

Отдръпнах се и ги погледнах. Джак Лейн беше висок, красив и спокоен, както винаги. Рейни се усмихваше лъчезарно.

– Изглеждате фантастично! И мамо, виж се! – нямаше и следа от скръб или страх по нежно набразденото ù лице. Очите ù бяха ясни, фините черти сияеха.

– Нали изглежда страхотно? – попита Джак, стискайки ръката ù. – Майка ти е променена жена.

– Какво стана?

Рейни се засмя.

– Сигурно това, че живея в стъклена стая с кралицата на феите. После музиката, която се чува през пода по всяко време. И да не забравяме всички тези голи хора, които се отбиват.

Татко изръмжа.

Усмихнах се. Бях се чудила как се справят родителите ми с това. Мама минаваше скоростен курс по чудатости.

– Добре дошла в Дъблин! – ù казах.

– Не че сме видели много от него – тя хвърли многозначителен поглед към стъклото, сякаш знаеше точно къде стои Риодан. – Сега е по-добре – тя погледна отново към мен. – Не ме разбирай грешно! Беше ми трудно, когато дойдохме тук. Баща ти беше доста зает. Но една сутрин се събудих и сякаш всичките ми страхове се бяха стопили, докато съм спала, и повече не се върнаха.

– Дали е станало така, защото е имало толкова много странни неща, че за страха вече не е имало място? – попитах.

– Точно! Никое от правилата, според които съм живяла толкова дълго, не беше приложимо. Нещата бяха толкова извън разбиранията ми, че или трябваше да откача, или да променя разбиранията си. Вълнувам се, че съм жива по начин, по който не съм се чувствала, откакто бяхте малки, отпреди да започна да се тревожа за теб и за сестра ти през цялото време. Сега единственото, за което се тревожа, е кога ще мога да те видя отново и ето те! Изглеждаш невероятно, Мак! Харесвам косата ти. По-къса ти стои чудесно. Но си отслабнала, скъпа. Прекалено. Храниш ли се? Не мисля, че се храниш. Не може да се храниш достатъчно и да си толкова слаба. Какво закусва? – настоя тя.