Разкритието на древния ръкопис
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #5
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542713739
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Разкритието на древния ръкопис». Краткое содержание книги:
От изумителната разточителност и блясъка на пентхауза на Лорд Господаря до мрачната пустош на земите на Фае, от чувственото легло на любовника си до ужасяващата постеля на Краля, пътят на Мак ще я изправи пред истината за това коя е и ще я накара да направи избор, който може да спаси света, или да го унищожи. В епичната битка между хора и Фае, ловецът се превръща в плячка. А финалът ще ви остави без думи.
Не мислеше, че ще го направя. Грешеше.
Наежена изритах ботушите си, издърпах ризата през глава, събух дънките, разкопчах сутиена и свалих прашките. После върнах кобура на мястото му, пъхнах копието в него и тръгнах по стълбите гола. Разлюлях малко задник, докато вървях и задържах погледа на Риодан през цялото време.
На върха Риодан на практика ме зави с късата роба. Погледнах назад към Лор и другия пазач. И двамата ме зяпаха. Никой от тях вече не се смееше.
Вторият етаж на „Честър“ миришеше добре. Наклоних глава и подуших. Парфюм и... готвене? Имаше ли кухня тук?
Три жени изскочиха от една стена, говореха и се смееха, носейки покрити чинии, после изчезнаха зад друг съскащ панел. Засегнах се. Те знаеха как да отварят и затварят вратите, а аз не знаех!
Риодан ми тръсна дрехите ми.
– Жените на Келтърови са неконтролируеми. Те готвят. Дърдорят. Смеят се. Идиотки!
Погледнах го. Той вече се отдалечаваше. Опитах се да не се разсмея. Минах в края на коридора и се облякох, докато гледах как изчезва в една от стъклените стаи.
Когато отново тръгнах, Лор се изравни с мен. Не ми харесваше горещия му неподвижен поглед на изключително сексуален мъж, който ме е видял гола и с разлюлян задник и нямаше да го забрави скоро.
– Джак и Рейни са тук долу – той зави наляво в пчелната пита от стъкло и хром, по коридор, който дори не бях осъзнала, че е там. Отразяващите стъкла създаваха илюзията от коридор с огледала. Вторият етаж на „Честър“ беше дори още по-голям, отколкото мислех.
– Преместили сте ги.
– Трябваше ни място, което да можем да пазим по-добре, след като настанихме кралицата вътре.
Отпред Дръстан и Дагиъс стояха в коридора и говореха с... Зяпнах. Фае? Не усещах Фае в него. Какво беше той? Дълга черна коса, златна кожа, тонове чар. Фае, но не Фае.
Когато приближихме, чух Дагиъс да казва нетърпеливо:
– Искаме само да потвърдиш, че тя наистина е Авийл. Ти беше неин любимец пет хиляди години, Адам. Познаваш я по-добре от всеки от нас. Тя е изтощена и слаба, и въпреки че сме съвсем сигурни, че е тя, ще почиваме по-спокойно, ако го чуем от някой, който някога е бил нейна дясна ръка.
– Аз съм смъртен, Габ е бременна и няма да умра в скапана Фае война. Това не е моята битка. Това вече не е моят живот.
– Искаме само да потвърдиш, че е тя. Ще накараме В’лане да те пресее от тук...
– Ако кажете на задника, че съм тук, няма да получите нищо от мен! Никой не трябва да знае, че съм в Ирландия. Нито едно Фае. Ясно?
– Вярваш, че все още ще те гонят?
– Те имат дълга памет, кралицата е слаба, а аз никога не съм им бил любимец. Някои от тях не пият толкова често от Котела, колкото би ми харесало. Един поглед. Ще потвърдя, но после се махам. Не идвайте повече да ме търсите!
Дагиъс каза студено:
– Ти имаше възможност да убиеш Даррок. Вместо това го направи смъртен.
Тъмните очи на Адам проблеснаха.
– Знаех, че някой от вас, копелета, ще се опита да обвини мен за станалото. Оставих го да живее. Хората са оставили Хитлер да живее. Не аз съм отговорен за унищожаването на една трета от световната популация.
– Трябва да си доволен, че никоя от жертвите не беше Келтър, иначе щяхме да те търсим лично.
– Не ме заплашвай, планинецо! Не съм наречен шийн ширийч дуу[18] за нищо и не съм заживял тук, без да взема предпазни мерки. Все още имам няколко аса в ръкава. Имам да пазя мой собствен клан.
Гледах го втренчено, докато подминавахме. Внезапно главата му се извърна и той се вгледа право в мен с присвити очи. Погледът му ме следваше, докато минавах.
– Коя е тя? – чух го да пита.
– Една от избраниците на кралицата, както изглежда. Може да проследи Книгата.
– Обзалагам се, че може – измърмори Адам.
Погледнах остро над рамо и започнах да се обръщам. Исках да знам защо го каза.
Ръката на Лор стисна моята.
– Продължавай да вървиш! Часовете за посещение в „Честър“... ами, за теб няма такива.
Той спря в далечния край на коридора пред гладка стена от стъкло, която беше силно изрисувана със замъглени руни, и притисна длан до панела. Когато вратата се плъзна встрани, погледнах надолу и видях, че подът е покрит с още руни.
– Ако се умориш от Баронс – студените му очи бяха заковани на лицето ми. – Ако допуснем, че оцелееш...
Хвърлих му поглед, пълен с подигравателно учудване.
– Чудесата нямат край! Представата на Лор за предложение. Някой да ме хване, докато припадам!
– Свалката отнема енергия, която би било по-добре да бъде изразходвана в чукане. Предпочитам тояга по главата – той се обърна и тръгна отново.