Разкритието на древния ръкопис

– Като говорим за това – казах, – трябва да направя едно признание.

– Дошла си да ни видиш през януари, но не си останала – каза Рейни. – Знаем. Оставила си ни снимка на Алина. Изненадахме се, че си я сложила в пощенската кутия. Можеше никога да не погледнем там. Открихме я само защото баща ти проследи гнездо на оси, което се беше настанило в гюма, в който е поставен стълба с пощенската кутия.

Най-простите неща ми се изплъзват.

– Уф! Няма пощенски услуги.

– Продължиха известно време след падането на стените, но твърде много пощенски работници бяха убити в тези измествания на измерения или бяха нападнати от Ънсийли и вече никой не желае да обикаля – каза Джак.

– Намерихме я в деня, в който онзи мъж дойде и ни отвлече – каза Рейни.

– Не я оставих тогава – погледнах татко. – Бях там в нощта, когато ти и мама седяхте на верандата и говорехте. За мен.

Джак се взря в очите ми – лявото, после дясното, бързо.

– Мисля, че помня онази нощ.

– Ти и мама говорехте как има неща, които никога не сте ми казали – това беше мило и безвредно. Знаех, че Баронс и Риодан са отвън и слушат всяка наша дума. Исках да знам за пророчеството, но не чак толкова, че да попитам направо. След като задействах защитите, бях притеснена, че ако споменем нещо за това как обричам света на гибел, щях да бъда изключена от ритуала. А трябваше да бъда там. Нямаше да позволя да ме изключат от голямото шоу. Трябваше да изиграя моята част. Добра, благотворна част. Трябваше само да летя с Ловец и да посоча къде се намира злата Книга.

– Да – каза Джак, наблюдавайки ме. – Така беше. Винаги мислиш за неща, които ти се иска да си казал, когато се боиш, че може никога да нямаш друга възможност. Не бяхме сигурни, че ще те видим отново.

– Е, ето ме! – казах весело.

– И много ни липсваше, бебче – каза Джак.

Знаех, че е разбрал посланието.

После очите на всички се насълзиха, прегръщахме се още и говорихме за дреболии. Разказаха ми за Ашфорд, кой е жив и кой е умрял. Казаха ми, че Сенките са се опитали да превземат града (разбрали единствено от обвивките), после се появили Момчета-носорози, но „онзи красив приказен принц, (той е напълно оглупял по теб – а ти си могла да избереш и нещо далеч по-лошо от принц, скъпа, и го знаеш – и би могъл да те закриля и да ти осигури стил и безопасност“) според майка ми беше пристигнал и беше спасил родния ми град съвсем сам.

Окуражих я да продължи да говори невъзмутимо за В’лане, надявайки се, че това ще прогони Баронс и Риодан. Или поне ще ги побърка.

Времето мина твърде бързо. Преди да се усетя беше минал почти половин час и някой тропаше по стъклото, лаейки, че е дванайсет без четвърт и времето ми било свършило.

Прегърнах и двамата на излизане и отново се просълзих.

– Ще се върна да ви видя колкото мога по-скоро. Обичам те, мамо!