Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Изведнъж от улицата през открехнатия прозорец на стаята проникна звук от арбалетен изстрел, а след това се раздаде и изплашено кудкудякане. Бързо погледнах навън, изругах, изскочих от стаята и се втурнах по стълбите към първия етаж.
Няколко Диви вече закусваха в залата на кръчмата. Поздравиха ме и учтиво попитаха как съм спал снощи. Аз още по-учтиво отговорих, че съм спал много добре. Не успях да заблудя нито тях, нито себе си.
— Гарет, накъде така? — изненада се Халас, стискайки в едната си ръка парче сланина, а в другата — пушен колбас. Гномът беше в затруднение и се чудеше с какво да започне закуската си. — Всичко ще изстине!
— Сега се връщам — изстрелях аз и излязох навън.
Арнх, Котката и Гръмогласния наблюдаваха с интерес оригиналното състезание между Змиорката и един малък и много добре познат ми субект. За най-голямо неудоволствие на собственика на хана, състезанието се състоеше в това за колкото се може по-кратко време да се избият колкото се може повече от бягащите из двора кокошки. Петнайсет пернати топки вече бяха застинали тук-там по пясъка.
Змиорката стреляше със склота, взет от Маркауз, докато Кли-кли — а това беше именно той, неговата физиономия и със затворени очи бих я познал — целеше пилетата с моя арбалет.
— Забавляваш ли се? — попитах гоблина.
— Добро утро, Гарет — каза ми в отговор Кли-кли и с точен изстрел уцели поредната нещастна птица. — От десет — шест. Спечелих!
Това го каза вече на Змиорката и последният кимна в съгласие, без дори да си помисли да спори.
— Благодаря, че ми позволи да ползвам арбалета — шутът ми протегна оръжието.
— Не си спомням да съм ти позволявал.
— Не се хващай за думата — намръщи се гоблинът. — Цяла нощ бях на седлото, задникът ми се протри, докато ви настигна! Трябваше да разпусна малко.
— И защо, ако мога да попитам, си дошъл?
— Стори ли ми се или долавям недоволство в гласа ти? — шутът внимателно ме погледна в очите. — Дойдох, за да предам на Миралисса нещо, което не беше в краля в момента, когато заминавахте.
— Значи заради твоя милост не бързаме за никъде? — подсмихна се немногословния гаракец.
— И всъщност — каза шутът, отхвърляйки всички възможни възражения — останалата част от пътя ще прекарам във вашата компания.
— В качеството си на шут? Ама че работа! — изсумтя Гръмогласния.
Той, заедно с Котката, приближи към нас, докато Арнх измъкваше болтовете от труповете на кокошките и се разправяше с огорчения собственик на „Златното пиле“.
— Да виждаш на главата ми шапка? — шутът демонстративно посочи с пръст главата си.
Нямаше я нито шутовската шапка, нито шутовското трико. Беше с нормални дрехи за път и плащ на раменете.
— Тръгвам с вас не в качеството си на шут, а като гид. Мястото, където отиваме, е моята родина. В Заграбия се чувствам не по-лошо, отколкото елфите. А освен това се явявам и доверено лице на краля.
— Ако бях на мястото на краля, скъпи шуте, не бих ти доверил да охраняваш дори нощното ми гърне — каза Гръмогласния.
— Ти никога не си имал нощно гърне! — сръга го с юмрук в ребрата Котката.
— Няма значение дали имам или нямам! — Гръмогласния се отдръпна от мустакатия воин и почеса дългия си нос. — Извинявай, гоблин, но да пазим още едно гражданче от неприятности си е вече прекалено. Особено като знам навика ти да правиш номера на всички…
— Наричат ме Кли-кли, а не гоблин, господин Мърморко и Сърдитко — отряза шутът. — И не ми е нужна ничия защита. Мога сам да се грижа за себе си.
И с тези думи шутът отметна плаща си встрани, предлагайки ни да се полюбуваме на пояса му, на който висяха четири тежки ножа за мятане. Два отляво и два отдясно.
Приближилият Арнх респектирано подсвирна, оценявайки оръжието на гоблина:
— Кли-кли, днес явно си в настроение. Може би и песничка ще ни изпееш?
— Не се съмнявай, ще изпея — съгласи се шутът. — Идва време за веселба! Или си мислиш, че е толкова лесно да се отървеш от мен?
За съжаление, аз не мислех така. Докато отивахме да закусим, отправих гореща молба към Сагот да ме дари с божествено търпение.
През следващите дни не се случи нищо важно. Продължавахме да се придвижваме на юг, спирайки да нощуваме в близките поля. Нощите бяха топли и никой не чувстваше неудобство от капризите на времето. Ако си беше обичайното, тоест такова, каквото е през юли в последните десет хиляди години, нощем щяхме да зъзнем. Но сега си спяхме на тревата и се радвахме на звездното небе. И ако не бяха комарите, също, между другото, пощурели от незнайно откъде появилата се топлина, животът щеше да е прекрасен.