Прокрадващ се в сенките

— Югоизток? — на Алистан това предложение не му хареса много. — Да се махнем от хубавия, макар и оживен път, и да тръгнем през поля, гори и пресечени местности? Ще загубим много време и дори до септември няма да се доберем до Заграбия!

— Сега трактът върви право на юг — отвърна Еграсса. — След Раненг свива на запад. На юг няма големи градове, само замъци на барони и малки градчета, по-скоро селца с гарнизони. Хората не искат да живеят в близост до Заграбия. Ето защо, за да не губим време, ще трябва да рискуваме и да продължим както досега. До Раненг е малко повече от седмица. Това е при условие, че вървим по тракта. От града ще обърнем на югоизток към Иселин. Има там едно местенце със сал, ще ни прехвърлят. А оттам вече и до границата с Пограничното кралство, и до горите на Заграбия е близо.

— Така и ще направим. А в Раненг няма да влизаме, ще го заобиколим — кимна Алистан, давайки да се разбере, че разговорът на тази тема е приключен.

От самото начало на пътуването граф Маркауз беше задал равномерно темпо на конете и те се движеха в бодър тръс. Да го кажем така — не бързахме прекалено, но и не се влачехме като слепи охлюви. На всеки няколко лиги на конете се даваше почивка, което им позволяваше да крачат с бързи крачки, или както там се казва за конете.

Местата, през които минавахме, бяха многолюдни. Нагоре-надолу по тракта сновяха ездачи, движеха се каруци със стоки към и от Авендум. Минаваха селяни, занаятчии, членове на гилдии, тръгнали по свои си дела. Веднъж се срещнахме и с яздещ насреща ни отряд воини. Бобровите шапки отиваха към Самотния великан.

Пчеличка се оказа изненадващо силно конче. Не забелязвах някаква умора в нея. Ходът й беше същият, както на сутринта — равен и пъргав. Умореният по-скоро бях аз. До вечерта вече ме болеше цялото тяло и чак сега разбрах как се чувстват престъпниците в Султаната, когато ги набиват на кол. Чувството, трябва да отбележа, не е от приятните.

Привечер Алистан реши да спрем в спретнато и чисто селце, наречено Слънчогледи, разположено недалеч от тракта.

Кокетни бели къщички, чисти пътеки и дружелюбни жители. Всичко подсказваше, че тук не бедстват. От изобилието от растящи навсякъде слънчогледи, наклонили вече глави под тежестта на едрите семена (и това е началото на юли!), пред очите пъстрееше.

Ханът беше огромен и стаи имаше за целия ни отряд. Наричаше се „Златната кокошка“ и напълно оправдаваше това име. Както защото носеше добра печалба на своя собственик, така и защото в двора щъкаха петдесетина кокошки, които изобщо не се притесняваха от настъпващото смрачаване. Във всеки случай нито едно от пилетата нямаше намерение да се прибира да спи в кокошарника. Продължаваха да кудкудякат и да рият в пясъка в търсене на позакъсняла вечеря.

С усилие се смъкнах от коня и позволих на слугата да отведе Пчеличка в конюшнята. Защо ли ми трябваше да вземам проклетите жълтици! Да яздиш кон непривикнал е доста трудно и съмнително удоволствие. Сякаш цялото ми тяло се беше превърнало в огромен мазол. И това не беше всичко. Слънцето също се беше постарало и бях изгорял от всички страни — чувствах се стар, разбит и болен.