Прокрадващ се в сенките

Зверчето, настанило се на врата на съвсем спокойния от този факт кон, с щастлив вид хрупаше сухари.

— Защо Мумр го наричат Фенерджията?

— А — неопределено отвърна Мармота, докато тъпчеше любимото си зверче с поредната порция храна. — Ами той просто реши да изгаси един фенер…

— Но магически, онзи, който е на улица Искра — присъедини се към разговора зачервилия се от виното Халас. — Обзаложи се с един идиот, че ще изгаси фенера каквото и да става.

— И изгаси ли го? — с любопитство попитах гнома.

— Аха — изсумтя Халас и в изблик на чувства си дръпна брадата. — Взе ведро вода и я изсипа от покрива на някаква къща.

— И?

Гномът по някаква причина не гореше от желание да говори и всичко трябваше да му се измъква с клещи.

— И пропусна!

— Е, не точно пропусна — като чу, че говорят за него, Мумр се присъедини към нашата компания. — Просто не улучих правилното място.

— И по-точно улучи, но… не където трябва — ядосано отвърна Делер.

— Не трябваше да ме наливате с вашата джуджешка помия! — възрази Фенерджията.

— „Яростта на дълбините“ не е помия! — възмути се джуджето.

— Помия е, помия — включи се гномът в подкрепа на човека. — Истинска помия. Ако не беше твоята бутилка, Делер, Мумр можеше и да не залее онзи маг.

— Ах, ти! — джуджето не можеше да повярва, че Халас не го подкрепя. — Нали ти самият не спираше да хвалиш „Яростта“, а още щом някакъв си маг намокри дрешките си и хоп, веднага се криеш в храстите?!

— Аз ли се крия в храстите?! — брадата на Халас гневно настръхна. — Гномите никога не се крият в храстите! — и добави след кратък размисъл: — От опасностите, имах в предвид.

Джуджето само изсумтя презрително и намъкна шапката до очите си, показвайки, че разговорът с отстъпника-гном е приключен.

— А, не, не си нахлупвай тая одрана котка на ушите! — Халас се беше разпалил не на шега. — Да не би аз да спорих с Мумр, че никога не може да угаси магически фенер?

— Значи ме наричаш идиот тогава, така ли?! — най-накрая го осени Делер.

Аз бързо смушках Пчеличка с пети и забързах напред, оставяйки зад гърба си поредния спор между джуджето и гнома. Момчетата не можеха и ден да изкарат, без да се скарат. Току-виж и за гърлата се хванали.

Тихичко се наредих зад конете на Миралисса и Маркауз.

— Според моите изчисления, ако продължаваме със същото темпо, след две седмици ще стигнем до Иселина, а от нея има почти още толкова до границата на Пограничното кралство. А после още седмица до горите на Заграбия — казваше елфийката на внимателно слушащият я Маркауз.

— Значи около месец и половина? — замислено задъвка мустаци милорд Алистан и едва тогава забеляза, че съм се присъединил към тяхната компания.

— И това включително с непредвидените произшествия — Еграсса беше склонен да очаква най-лошото.

Уау! Излиза, че и сред елфите има песимисти! А аз си мислех, че единствено хората са способни да се съмняват и да предполагат най-лошото.