Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Ей, Гарет! — с хитра усмивка Медения се отдели от групата Диви и ми показа юмрук.
Останалите воини ме наблюдаваха с интерес. Аз внимателно разгледах пъхнатият почти под носа ми ъ-ъ-ъ… обект. От стиснатия юмрук стърчаха няколко сламки.
— Какво е това? — попитах с предпазливо любопитство, без да бързам да посягам към сламките.
— Жребий! — весело се захили високият Див. — Ние с момчетата се посъветвахме и решихме, че ти също трябва да участваш.
— В какво да участвам? И между другото, защо елфите и нашият славен граф са вече в механата, а ние тука си играем на жребий?
— Елфите и Алистан не играят — отговори ми Чичото вместо Медения. — А жребият е много прост. Който изтегли късата, ще дели стая с Фенерджията.
— До края на пътуването — бързо вмъкна Арнх.
Мумр следеше всички тези приготовления със зле прикрит гняв. Решавайки да изрази протест, той изсвири със свирката си нещо от бойните маршове на гномите, стряскайки кротко кълвящите в краката му кокошки.
На мен всъщност не ми пукаше с кого ще бъда в една стая, така че с колкото се може по-небрежен вид дръпнах от юмрука на Медения първата попаднала ми сламка. Оказа се късата.
Наоколо се чуха облекчени въздишки. Някой окуражително ме потупа по рамото, друг започва радостно да примигва. Странно, защо никой не искаше да спи в една стая с Фенерджията.
В кръчмата вече бяха наредили масите и гостоприемният собственик собственоръчно наливаше по бокалите най-хубавото си вино. Гостите бяха малцина, в залата имаше предимно хора от селото.
Но за храна предлагаха само пилешко — във всички възможни варианти. Имаше пилета печени на шиш, пилета, печени с ябълки, пилета, задушени на пара, както и пилешки крилца с черен пипер. Толкова много, че направо да закудкудякаш от такова изобилие от пилешко. А като прибавим към това и факта, че аз изобщо не понасям пилешко в какъвто и да е гастрономически вариант, всеки ще разбере моето не най-приповдигнато настроение.
Позовавайки се на умората, аз се отправих към стаята и легнах на едно от двете легла. За разлика от мен, Дивите бяха бодри и весели, сякаш не бяха прекарали целия ден на седлата.
За не знам кой път за последните дни съжалих, че позволих да ме забъркат в подобна авантюра.
Едва посред нощ разбрах какъв номер ми е извъртяла съдбата-шегобийка с късата сламка. Фенерджията се прибра късно през нощта, когато вече спях. След цял ден на седлото бях толкова уморен, че дори не чух пристигането му.
Затова пък много добре чух Мумр, когато започна ентусиазирано да хърка. Къде ти тук стария Гозмо с неговите нощни трели и извивки. Хъркането на Гозмо в сравнение с това на Мумр беше все едно жуженето на малко комарче срещу рева на гладен обур.
Естествено, събудих се веднага. И естествено, се опитах с всички сили да заглуша тези ужасни звуци. Първо опитах да свиря. После се опитах да подкарам песен. Накрая замерих Мумр с обувка. Уви, всичко се оказа безполезно. Той дори не си направи труда да се събуди или поне да се обърне на другата страна.
След цял час мъчение, тъкмо когато се приспособих и а-ха да потъна в сън, Фенерджията смени тоналността и аз отново се ококорих. Изтощен, зарових глава под възглавницата и най-накрая заспах, давайки си обещание следващия път да намеря по-спокойно място за почивка.
Мумр ме събуди сутринта. Хвърлих му намръщен поглед. На него май никой не му беше пречил да си сънува.
Изненадващо, но през нощта болката напълно беше изчезнала, сякаш изобщо не бях яздил кон. Хиляди благодарности на Ел, че вчера забеляза състоянието ми и ме почерпи с вино от собствените си запаси. Каквото и да беше, помогна.
— Днес май късничко ставаме — казах на Мумр. Вече беше светло и в сравнение с предишния ден ставахме късно. — Не бързаме ли вече?
— Лейди Миралисса чака пратеник, трябвало да й предаде нещо — отвърна ми Фенерджията, докато ровичкаше под леглото си. Измъквайки биргризена, Мумр го метна на рамо и тръгна към вратата.
— Да вървим да закусваме, Гарет.
— Идвам — казах и се пресегнах за арбалета и ножа.
Хм… странно… много странно… Ножът ми си беше на мястото, но стрелящият ми любимец беше изчезнал. Абсурд Фенерджията да го е взел, честна дума!