Довършителката

Дис Фидус отпуши шишенцето и напои парцала с течността.

– Протегни ръка, Вега.

– Защо? Какво ще правиш?

– Просто протегни ръка. Тази с мастилените печати.

Погледнах към Домитар и той бавно кимна.

Протегнах неуверено ръката си, цялата покрита в синьо от две години ежедневно подпечатване при влизането ми във фабриката.

– Имай предвид, че усещането не е от най-приятните – отбеляза Дис Фидус. – Съжалявам, но няма друг начин.

Отдръпнах ръка и пак се обърнах към Домитар.

– Но защо трябва да търпя болка? – попитах. – Какъв е смисълът?

– Тя е нищо в сравнение с онова, което те чака в Мочурището, ако отидеш там с мастилото по себе си.

– Не разбирам.

– Не е и нужно – отвърна той. – Но ако планът ти наистина е такъв, от жизнено значение е печатите да ги няма. – После стисна плътно устни и зарея поглед към отсрещната стена.

Пристъпих към Дис Фидус и му подадох ръката си, като присвих очи и се подготвих да не изпищя. Той ме докосна с навлажнения парцал и сякаш хиляди жила едновременно се забиха кожата ми. Понечих да се отдръпна, но не можах. Старецът ме бе сграбчил за китката с неподозирана за размерите си сила. Простенах и стиснах зъби, усещайки, че ми се завива свят и едва се държа на краката си. Точно когато вече ми се струваше, че ще припадна, чух Дис Фидус да казва:

– Готово.

После ме пусна и аз отворих очи. Цялата ми ръка бе подута и възпалена, но по нея нямаше и следа от синьо. Потърках я внимателно и го попитах:

– Защо бе необходимо това?

– Сигурно си се чудила защо стоя пред входа всяка сутрин и подпечатвам ръцете на работниците? – Аз кимнах. – Е, ето ти отговора. Най-просто казано, да влезеш в Мочурището с мастило по себе си е равносилно на смъртна присъда.

– Ами Куентин Хърмс? – възкликнах тревожно, местейки поглед между двамата. Те поклатиха глави и Дис Фидус отговори пръв.

– Ако е тръгнал, без първо да го почисти, то не ще да е свършил добре.

– Значи и вие не вярвате, че Кръвниците са го отвлекли? – заключих с известно тържество в гласа, но изражението на Дис Фидус бързо го охлади.

– Положително отдавна си надживяла тази теория – произнесе той с глас, какъвто не бях чувала от него досега. Плахата, угодническа нотка бе изчезнала. Видът му пак бе стар и съсухрен, но в очите му гореше пламък.

– Така е – отвърнах.

– Тогава нека не си губим повече времето с нея – каза той, слагайки точка на дискусията. После запуши бутилката и ми я подаде заедно с чисто парцалче. – Вземи това.

– Но нали ръката ми вече е почистена?

– Вземи го, въпреки това – настоя той.

– Какво представлява това мастило? – попитах, прибирайки я в джоба си. – По какъв начин щеше да ми навреди?

– В Мочурището то е като мед за осите – отвърна Домитар. – Или като миризмата на разгонена кобила за мъжки Слеп.

– Значи привлича чудовищата право към Уъговете – рекох яростно. – Наистина смъртна присъда. И ти през цялото време си знаел за това!

– Ходенето в Мочурището е забранено – отвърна той в своя защита. – Ако не си пъхат носа там, мастилото е безвредно.