Довършителката

– Видя ли Джабитите?

– Трудно можех да ги пропусна.

По изражението му личеше, че предугажда следващия ми въпрос.

– Значи си знаел всичко?

Той направи изненадана физиономия.

– Когато каза, че съм го правила и преди. Че съм побеждавала Лейдън-Тош. Всъщност си имал предвид Джабитите.

– Нима?

– Това може да означава само две неща – продължих, без да обръщам внимание на преструвките му.

– Продължавай – рече любезно той, оставяйки чашката си.

– Едното е, че си разбрал за нощното ми посещение в Комините. И за това как Джабитите ме преследваха до малката стаичка на втория етаж.

– Майчице, какъв ужас!

– Макар че аз всъщност не ги победих. Просто успях да се изплъзна от зъбите им.

– Мен ако питаш, и това се брои за победа. Но извинявай, не исках да те прекъсвам.

– Другото е, че си ме видял да унищожавам летящ Джабит на едно бойно поле преди много Сесии.

Очаквах Домитар да се сепне от предположенията ми, но той остана невъзмутим.

– Ще допусна първата възможност, но не и втората – провлачи бавно, като поклащаше чашката, без да ме поглежда. – Впрочем хубава бъркотия остави след себе си. Разчистване, ремонтиране... Не че ми влизаше в задълженията, но все някой трябваше да го свърши.

Усетих как започват да ме хващат нервите.

– Значи си знаел за Джабитите във фабриката?

Той допи Огнената си вода и примлясна.

– Не знам защо пия тоя боклук – рече. – По навик вероятно. Вярно казват, че ти ставал втора природа.

– Джабитите! – изкрещях.

– Да, да, добре. Но пък никой няма право да влиза тук през нощта, нали?

– И това е отговорът ти?

– Не ти ли стига?

– Как очакваш да ми стига? Та тези гадини едва не ме изядоха.

– Е, нека ти бъде за урок.

– Домитар, това бяха Джабити.

– Разбирам, няма нужда да викаш. Отвратителни създания. – Той потрепери.

– А какво ще кажеш за стаята с кръвта? За връщането в миналото? За книгите, които избухват в живи картини? И за огледалата с демони в тях?

Той примигна озадачено.

– Дуелумът май ти е дошъл в повече. Не искаш ли да си полегнеш за малко?

– Значи твърдиш, че не знаеш за всички тези неща? Но нали сам каза, че Комините винаги ги е имало?

– Казах, че са тук, откакто се помня – коригира ме Домитар.

Вторачих се в него със скръстени на гърдите ръце.

– На какво ти приличат комините, Вега? – попита той.

– На нещо странно, магично, дяволско – на всичко друго, но не и на нормално място.

– Искам да кажа, на какво ти приличат отвън?

Замислих се, преди да отговоря.

– На замък, като онзи, който видях в една книга по време на Обучението. Но онова беше фантазия, а не реалност.

– И кой го казва? – повдигна педантично вежди той.

– Ами... не знам. – Поех си дълбоко дъх. – Значи е бил истински?

– Браво, умно момиче.

– И кой е живял в него?

– Трудно ще ти отговоря на това, защото нямам представа.

– Но щом знаеш, че е замък, как може да не знаеш чий е бил?