Довършителката

– В такъв случай... много съм трогната.

– Освен това сега си има пари, както и Уъг, който да му чиракува. Бизнес, както ти се изрази.

– Но аз смятах, че ще работите заедно.

– Не мога да те оставя да влезеш в Мочурището сама, Вега Джейн – поклати упорито глава той. – Просто не мога.

Известно време стояхме и се взирахме безмълвно един в друг. Отворих уста да кажа нещо, когато нещо привлече погледа ми нагоре.

Две звезди се носеха редом в небето. Приех го като знак, че съм сбъркала, съсредоточавайки се единствено върху себе си. Делф също заслужаваше своя шанс, а сигурно имаше и още много Уъгове, чиито съдби лежаха извън Горчилище.

Протегнах ръка и улових неговата.

– Радвам се, че си тук, Делф.

– Така ли? Наистина? – просия той.

Повдигнах се на пръсти и го целунах с думите:

– Трябваше да съм най-голямата глупачка, за да тръгна без теб.

– Не, Вега Джейн – отвърна той, обливайки се в гъста червенина. – Ти си всичко друго, но не и глупачка.

После ме отлепи от земята и ме целуна толкова силно, че останах без дъх и ми се стори, че ще припадна. Когато ме постави обратно, дълго време останахме прегърнати, с разтуптени сърца. Накрая той каза:

– И сега какво?

Тези думи ни върнаха към реалността. Каквото и да изпитвахме един към друг, то трябваше да почака. Сега имаше по-належащи въпроси. Като например как да останем живи.

– Трябва да преодолеем Стената – казах. – Впрочем откъде знаеше, че ще съм точно тук?

– Не знаех. Просто тичах навсякъде и се мъчех да те открия.

– Още преди време избрах този участък, защото не е напълно завършен.

– Но на кулите вече са разположени стражи – отбеляза с тревога той.

– Да, знам. Ще минем между тях, там, където разстоянието е най-голямо.

Очите му се спуснаха към кръста ми.

– У теб ли е веригата?

– Да – кимнах. – Готов ли си?

Когато наближихме Стената, се скрихме в сянката на едно дърво и се огледахме. Знаех, че на двеста метра вляво и вдясно има наблюдателници, а в тях – въоръжени с морти стражи.

Повдигнах Хари Две и го окачих отпред на гърдите си. Благодарение на силите на Дестин тежеше колкото новородено пале.

– А сега обвий ръце около раменете ми, Делф, както направихме преди.

Но той така и нямаше шанса да го стори.

– Ето ги! – изкрещя нечий глас.

Сърцето ми слезе в петите. Обърнах се и видях група Уъгове да се носят към нас, размахали оръжия. От едната страна бяха Тед Ракспорт, накуцващ върху простреляния си крак, злобно озъбеният Клетъс Луун и Ран Дигби, с огромната си, мърлява брада.

От другата се задаваха Джурик Кроун и Дюк Доджсън.

Водеше ги самата Моригон, размахала ръце като фурия.

– Не, Вега – крещеше тя. – Няма да напуснеш Горчилище. Никога!

Преследвачите вдигнаха мортите си и започнаха да се прицелват в нас.