Довършителката

Потърсих сред тълпата Кроун. Той се носеше към изхода с разкривено от ужас лице, следван по петите от Доджсън. Дори успя да събори един Младок, изпречил се случайно на пътя му. Проклетият страхливец.

Тълпата, вече готова за бягство, се поспря, за да види по какво крещи Моригон. Аз вече знаех, защото пронизителният писък бе последван от познато скърцане на люспи.

Двата Джабита, от които се бях отървала на косъм в Комините, се разгънаха устремно от своята обвивка, представлявала някога Лейдън-Тош. Стовариха се върху земята с такава тежест, че целият ринг потрепери. Петстотин глави и хиляда чифта очи огледаха околните Уъгове от толкова опасна близост, че те се разпръснаха като пилци, зърнали в тях хищния, неутолим глад. Родители грабваха Младоците си и от всички страни се носеха обезумели викове, но те не можеха да се сравнят с оглушителния писък на чудовищата, възвестяващ предстоящото кръвопролитие.

Погледнах отново Моригон. Трябваше да призная самообладанието й – за разлика от останалите тя не бе побягнала, дори за мое учудване правеше движения с ръце, сякаш искаше да върне Лейдън Тош в предишната му форма. Но бе очевидно, че не й се удава да контролира Джабитите, както не бе успяла да предотврати и гибелта на Тилт. Очите й щяха да изскочат от орбитите от паника и отчаяние.

Отнякъде се разнесе вик „Кръвници, Кръвниците идват“, който начаса бе подет от десетки гърла.

Озърнах се за Тансий и го открих да си пробива път през морето от Уъгове по посока на Джабитите. Той извади нещо изпод наметката си. Беше меч. Този Уъг може да нямаше свръхестествени сили, но затова пък притежаваше смелост в излишък. И все пак не мислех, че ще има шанс да използва своето острие.

Защото Джабитите вече бяха надигнали глави и оголили безбройните си зъби, готвейки се да се хвърлят срещу най-близките Уъгове. Това щеше да е кървава баня, невиждана в историята на Горчилище.

Моригон бе спряла да ръкомаха и гледаше право към мен. Устата и се движеше, произнасяйки нещо. Най-сетне успях да различа думите.

– Помогни ми, Вега! – казваше тя.

Не помня кога съм успяла да бръкна в джоба си и да надяна ръкавицата. Наистина не помня. Но когато подскочих във въздуха, Мълнията вече беше в ръката ми, уголемена до пълния си размер. Извих тялото си и я запратих с всичка сила от дясно наляво, придавайки й въртеливо движение.

Тя полетя тъкмо в момента, когато Джабитите атакуваха. Движеха се успоредно един с друг, което ги правеше идеална мишена. Копието улучи първото чудовище в главата, премина през нея и се устреми към второто.

Последва колосална експлозия. Ударната вълна ме застигна, когато още бях на пет метра над земята и ме завъртя като риба, понесена от бурна вълна. Стори ми се, че летях дълго, дълго време, преди да се ударя в нещо здраво и твърдо.