Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Щях да изчакам до полунощ. Така ми се струваше най-удачно – да навляза в мрака в най-мрачния час. Щом ме чакаха опасности, исках да се срещна с тях лице в лице, а не вечно да се мъча да ги избягвам. Тъй или иначе трябваше да узная дали имам куража да се справя с тях – защо тогава да протакам?
Сериозно се съмнявах, че Мочурището може да се премине по светло. Инстинктът ми диктуваше, че онзи, който иска да достигне златото на деня, трябва първо да премине през най-тъмните сенки. Тази горчива мисъл съдържаше цялата поезия, на която бях способна.
Изнесох останките от вечерята и ги дадох на Хари Две. Това бе другата ми грижа – храната. Все с нещо трябваше да преживяваме по пътя през Мочурището. Погледнах няколкото оставащи монети в шепата си. Влязох в една бакалница и ги похарчих за някои основни провизии за кучето и мен. Покупките не бяха никак много и това отчасти ме удовлетворяваше. Не исках да съм обременена с килограми багаж, докато бягам от някой Гарм например.
Нямах представа колко дълго ще продължи пътуването, но запасите положително нямаше да ми стигнат до края му. Трябваше да взема и вода, а тя тежеше и нямаше как да нося достатъчно дори и за седмица. Донякъде ме обнадеждаваше фактът, че обитателите на Мочурището, колкото и да бяха противни, също трябваше да ядат и да пият. Значи и ние можехме да преживеем с онова, което се намираше в неговите предели – стига да внимавахме сами да не се превърнем в плячка.
Тъкмо стигнах до къщата си, когато дочух плясък на криле. Обърнах се и видях Адара. Адарите поначало са тромави създания, когато ходят по земята, затова пък във въздуха нямат равни на себе си. Този се приземи с грация, за която можех само да мечтая.
Когато се вгледах по-внимателно, си дадох сметка, че е същият бъбривец, когото Дъф обучаваше за Тансий. После видях малката торбичка, захапана в човката му. Едрото пернато се заклатушка към мен и я пусна в краката ми.
Загледах го изчаквателно.
– Подарък от Тансий – каза то с глас, досущ като на председателя на Съвета.
Коленичих и вдигнах торбичката. Вътре се напипваше нещо много малко. Отворих я и надникнах.
Това бе пръстенът на дядо.
– Той заръча да ти предам да го носиш с чест и с вярата, че куражът на едного може да промени всичко.
Трябваше да примигна, защото за миг ми се стори, че пред мен стои самият Тансий.
Нахлузих го на пръста си и вече мислех, че съм приключила с Адара, или той с мен, но се оказа, че греша. Следващите му думи първоначално ме смразиха, а после ме накараха да хукна колкото ми държат краката. Влязох вкъщи, грабнах трескаво торбата си и изскочих пак на улицата, следвана от джафкащия Хари Две.
Адарът, приключил с мисията си, вече се издигаше със силните си криле.
Последните му думи отново прозвучаха в ушите ми. Всъщност надали някога щях да ги забравя.
– Те идват за теб, Вега. Идват още сега.
Кучето и аз не спряхме да тичаме, докато не се озовахме извън границите на селото. Погледнах към небето и останах поразена. Там нямаше никакви звезди освен една. И тя се движеше. Втората падаща звезда, която виждах от денонощие насам, при това двете изглеждаха напълно еднакви. Но това бе невъзможно, а и бяха толкова далеч, че нямаше как да съм сигурна. Но тя сякаш ме водеше към точката, където щях да пресека Стената.
Както и предния път, мина ми през ума, че тази звезда е самотна. Самотна и сякаш изгубена. Пресичаше един небосклон, в който нямаше нищо освен чернота, и отиваше някъде, неизвестно къде. Но ако не знаеш накъде отиваш, хубавото е, че поне можеш да хванеш всяка пътека. И знаеш, че има и друго място освен това, където се намираш в момента.
След около половин километър спрях и измъкнах нещо от торбата. Заръчах на Хари Две да стои мирно и му надянах кожената сбруя, която бях изработила в Комините. Тя бе лека, но достатъчно здрава, съединена с метални болтове. Кучето прие операцията стоически, вирнало муцуна като роден летец. Почесах го зад ушите от благодарност за доброто поведение и го поведох край себе си. Щях да надяна ремъците на собствените си рамене чак когато стигнехме Стената.
Изведнъж се сниших към земята и се ослушах.
Срещу мен се задаваше нещо, което изобщо не си правеше труда да се промъква безшумно. Така се държаха силните, опасни създания. Хищниците. Жертвите обикновено пристъпваха тихо и се криеха в сенките.