Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 148 149 150 151 152 153 154 155 156 ... 163
Перейти на страницу:

Около Присцила бяха дотърчали всички придворни дами и прислужнички.

— Как мина, господарке, как мина?

— О, ако знаехте само! Такъв мъж, такъв мъж…

— Но кажете, разправете, как беше?

— Какъв мъж!.. Какъв мъж!.. Цяла нощ, без прекъсване, това бе рай…

— Ама какво направи? Кажете, какво направи?

— Как да ви кажа? О, всичко беше хубаво, много хубаво!..

— Но след като той е такъв? И все пак… вие казвате…

— Сега не бих могла да ви обясня как… Има толкова неща… А вие, с оня оръженосец?…

— Ах! Нищо, аз нищо не зная! — отвръща някоя и се обръща към друга. — Но ти, може би ти… Не, не, или ти… Не си спомням вече…

— Как може, мили мои, та аз ви чувах какво правите!..

— Кой го знае, горкия, аз не си спомням!..

— Нито пък аз! А може би ти?

— Как аз? Господарке, разкажете ни за него, за рицаря! Как се държа Аджилулфо?

— Ех, Аджилулфо!

IX

Аз, която пиша тази книга, като проследявам нечетливите ръкописи на една стара хроника, едва сега си давам сметка, че съм изписала много, много страници, а съм още в началото на цялата история; сега започва истинското развитие на събитията, тоест изпълнените с приключения пътешествия на Аджилулфо и неговия оръженосец, за да открият доказателство за целомъдрието на Софрония, които се преплитат с пътешествията на преследващата го Брадаманте, преследвана от влюбения Рамбалдо, и пътешествията на Торизмондо, който търси рицарите на Светия Граал. Но тази нишка на сюжета, вместо да се плъзга бързо между пръстите ми, ето че се отпуска, сплита се и като си помисля само още колко маршрути, препятствия, преследвания, заблуждения, дуели и турнири трябва да описвам, чувствам, че се обърквам. Моята работа на манастирска писарка, моето усърдно покаяние, при което трябва да търся подходящи думи и да обмислям истинската същност на нещата, дотолкова са ме променили, че това, което простолюдието — пък и аз самата — досега сме смятали за най-забавно, тоест заплетените приключения, представляващи същността на всеки рицарски роман, сега ми се струват излишно украшение, грозен орнамент, най-неприятната част от дневното ми задание.

Бих искала да препускам по страниците, да разказвам бързо, да изпълвам всяка страница с истории за битки и дуели, които биха стигнали за цяла поема, но щом се спра да препрочитам, забелязвам, че перото ми не е оставило никакъв знак върху листа и страниците са празни.

За да опиша всичко, както искам, трябва тази бяла страница да е осеяна с червеникави скали, да се разстелят на нея ситен пясък и камънак, да обрасте с бодлива хвойнова растителност. По средата, където се вие неутъпкана пътека, ще накарам да мине Аджилулфо, изправен на седлото, готов за бой. Но освен скалиста местност тази страница същевременно трябва да представлява и свъсено небе, което да е надвиснало толкова ниско, че да остава място само колкото да прелети черно ято грачещи врани. С перото си трябва да гравирам така леко и ситно листа, че да означа на полянката и следите на една пепелянка, скрита в тревата, а през хвойновия пущинак да премине заек, който сега излиза на открито, спира се, души наоколо с късите си мустачки и бързо изчезва.

По гладката страница всичко се движи незабележимо, без нищо да се променя по повърхността й, както впрочем това става и по набръчканата земна кора, където всичко се движи и нищо не се променя, защото съществува само безкрайно пространство от една и съща материя, подобно на листа, върху който пиша; пространство, което се свива, сгъстява се в различни форми, състояния и цветове, но все пак може да се изобрази с всичките си планини, гори и хълмове върху гладка като черупка на костенурка повърхност. Понякога тази жива природа от космати, пернати и влечуги като че ли се движи или пък съотношенията между различните форми, разпределени по това пространство от еднаква материя, се променят, а всъщност нищо дори не се помества. Може да се каже, че единствен, който се движи тук, е Аджилулфо; но не неговият кон, неговите доспехи, а онази самотна, нетърпелива, загрижена за себе си същност, която пътува на коня вътре в доспехите. Наоколо му от клоните падат пиниеви шишарки, потоците се провират между камъните, рибките плуват в потоците, гъсениците гризат листата, костенурките влачат коравия си корем по земята, но това е само една илюзия за движение, едно непрекъснато обръщане и преобръщане като водата на вълните. И в тази вълна се обръща и преобръща Гурдулу — пленник на играта на нещата, замесен в едно и също тесто заедно с пиниите, рибите, гъсениците, камъните и листата, — истински струпей върху кората на света.

1 ... 148 149 150 151 152 153 154 155 156 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)