Нашите предци [bg]

Автор: Кальвино Итало
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: Colibri
ISBN: 978-619-150-161-8
Переводчик: Светозар Златаров
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Перейти на страницу:

— Човек-риба! Човек-риба! — викат те.

— Какъв ти човек-риба! Това е Гуди Юсуф! Гуди Юсуф, познавам го — казва барбата.

Наистина Гуди Юсуф беше едно от имената, с които наричаха Гурдулу около мохамеданските кухни, когато преминаваше, без да забележи, бойните линии и се озоваваше в лагерите на султана. Барбата бе служил в мавърската войска на испанска земя. Познавайки Гурдулу като човек със здраво тяло и послушна душа, той го взе при себе си, за да го направи ловец на бисери.

Една вечер рибарите и Гурдулу седяха на камъните край мароканския бряг и отваряха една по една наловените миди; изведнъж от водата изплува гребен на шлем, после шлем, броня и накрая всички доспехи, които тръгнаха бавно към брега.

— Човек-омар! Човек-омар! — развикаха се рибарите и хукнаха да се крият между скалите.

— Какъв ти човек-омар — рече Гурдулу. — Това е моят господар! Уморен ли сте, рицарю? Целия път сте изминали пеш!

— Съвсем не съм изморен — отвърна Аджилулфо. — А ти какво правиш тук?

— Търсим бисери за султана — намеси се бившият мохамедански воин. — Всяка вечер той трябва да подарява на различните си жени по един нов бисер.

Султанът имаше триста шестдесет и пет жени и всяка нощ посещаваше по една; значи, всяка жена по веднъж в годината по обичай получаваше от него бисер. Затова всеки ден търговците трябваше да му доставят по един нов бисер. Тъй като тоя ден търговците бяха вече свършили запасите си, те поискаха от рибарите да им уловят на всяка цена един бисер.

— След като умеете да ходите свободно по морското дъно, защо не се присъедините към нас? — каза някогашният воин на Аджилулфо.

— Един рицар никога не участва в начинания, които имат за цел печалба, още повече когато е ръководен от противници на своята вяра. Благодаря ви, невернико, че сте спасили и нахранили моя оръженосец, ала мене малко ме е еня, че тази нощ султанът ви няма да може да подари бисер на триста шестдесет и петата си жена.

— За нас е много важно, защото иначе ще накара да ни бият с камшик — отвърна рибарят. — Тази брачна нощ няма да бъде като другите. Сега е ред на една нова жена, при която султанът отива за пръв път. Тя била купена от някакви пирати още преди една година и е чакала досега да й дойде редът. Неприлично е султанът да й се представи с празни ръце, още повече, че тя е ваша едноверка. Става дума за Софрония Шотландска, от кралски произход, доведена в Мароко като робиня и веднага отделена за харема на нашия повелител.

Аджилулфо не издаде вълнението си.

— Ще ви кажа как да излезете от това затруднение — заяви той. — Нека търговците предложат на султана да отнесе на новата си жена не обичайния бисер, а един подарък, който ще облекчи мъката й по далечната родина: пълно снаряжение на християнски воин.

— Откъде ще го намерим?

— Ето моето! — отвърна Аджилулфо.

В своите покои в харема Софрония очакваше вечерта. Тя гледаше през решетката на островърхия прозорец палмите в градината, фонтаните и цветните лехи. Слънцето клонеше на залез, чуваше се викът на мюзеина, в градината се разтваряха чашките на благоуханните вечерни цветя.

Ето, вече чукат на вратата. Време е! Не, това са евнусите. Носят й подарък от султана. Едни доспехи. Едни съвсем бели доспехи. Какво ли означава това? Като остава сама, Софрония отново отива до прозореца.

Тя живееше в харема почти от една година. Щом я купиха за жена на султана, веднага я настаниха на мястото на една неотдавна изгонена съпруга; редът й трябваше да дойде чак след единадесет месеца. Бездействието в харема й навяваше още по-голяма скука отколкото в манастира.

— Не се плашете, благородна Софрония — рече нечий глас зад гърба й. Тя се обърна. Говореха доспехите. — Аз съм Аджилулфо от рода Гуилдиверни, който и друг път е спасявал вашата неопетнена чест.

— О, помощ! — подскочи жената на султана. Но после се съвзе и добави: — Ах, да, струва ми се, че познавам тези бели доспехи. Нима сте вие, който преди години дойдохте навреме, за да ме спасите от насилието на един разбойник?…

— И сега идвам навреме, за да ви спася от безчестието на сватбата с неверника.

— Да… Пак сте вие…

— Сега, под защитата на моя меч, ще ви изведа от владенията на султана.

— Да… Разбира се…

Когато евнусите влязоха да известят за идването на султана, Аджилулфо ги промуши с меча си. Обвита в наметало, Софрония тичаше редом с рицаря през градините. Пазачите вдигнаха тревога. Но тежките ятагани на неверниците бяха безсилни срещу точния и бърз меч на воина в бяла броня. Неговият щит удържа атаката на копията. Гурдулу с конете се беше скрил зад един кактус. На пристанището чакаше яхта, готова да отплува за християнските земи. От палубата Софрония гледаше как чезнат палмите на брега.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?