Нашите предци [bg]

— А гласът му — разправяше жената — остър, металически…

От устата на Гурдулу излизаше само неясно мучене, защото сега той бе забил глава в рамото на момата и чезнеше в нейното ухание.

— Кой знае колко щастлива ще бъде господарката ми, че тъкмо той ще я избави от мечките… О, как й завиждам!.. Защо не продумваш? Не виждаш ли, че се отбиваме от пътя? Какво ти става, оръженосецо, обърка ли се?

При един завой на пътеката някакъв отшелник протягаше паничката си за милостиня. Аджилулфо, който по правило даваше на всеки срещнат просяк милостиня не повече от три солдо[160], спря коня си и бръкна в кесията си.

— Бъдете благословен, рицарю — рече отшелникът, като прибираше монетите в джоба си; после направи знак на Аджилулфо да се наведе, за да му прошепне нещо на ухото. — Ще ви се отплатя веднага! Казвам ви, пазете се от вдовицата Присцила! Историята с мечките е клопка: тя самата ги отглежда, а после кара най-храбрите рицари, които минават по този друм, да я избавят. Привлича рицарите в замъка, за да задоволява ненаситната си похот.

— Сигурно е така, както казваш, братко — отвърна Аджилулфо, — но аз съм рицар и ще бъде неучтиво, ако не отвърна на горещата молба за помощ на една плачеща жена.

— Не се ли боите от огъня на сладострастието?

Аджилулфо беше смутен.

— Ех, ще видим…

— Знаете ли какво остава от всеки рицар, който е бил в тоя замък?

— Какво?

— Ето, пред очите ви е. И аз бях рицар, и аз спасих Присцила от мечките и ето какво съм сега.

Наистина той беше в окаяно състояние.

— Ще имам предвид твоя опит, братко, но аз ще посрещна смело изпитанието — отвърна Аджилулфо, пришпори коня си и настигна Гурдулу и момата.

— Не разбирам какво толкова намират да брътвят тези отшелници — рече момата на рицаря. — От никое монашеско братство, нито пък от миряни могат да се чуят толкова клюки и клевети както от тях…

— Много ли са отшелниците наоколо?

— Пълно е. И непрекъснато прииждат нови…

— Аз няма да бъда от тях — заяви Аджилулфо. — Да побързаме!

— Чувам рева на мечките! — извика момичето. — Страх ме е! Помогнете ми да сляза и да се скрия зад тия храсти.

Аджилулфо се втурна и се озова на поляната пред замъка.

Наоколо е почерняло от мечки. Щом забелязват коня и конника, те се озъбват и се притискат една до друга, за да му преградят пътя. Аджилулфо ги напада с копието си. Едни промушва, други зашеметява, а трети прегазва с коня. Пристига и Гурдулу на своя кон и гони мечките с копието си. За десетина минути те просват като килими много мечки на земята, а другите бягат да се скрият вдън гора.

Вратите на замъка се отварят.

— Благородни рицарю, ще мога ли с гостоприемството си да ви се отплатя за това, което ви дължа. — На прага се бе появила Присцила, заобиколена от своите придворни дами и прислужнички. Сред тях беше и момата, която бе довела двамата дотук; неизвестно как тя бе стигнала в замъка и вече бе облечена не в предишните скъсани дрехи, а в чиста, хубава рокля.