Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 144 145 146 147 148 149 150 151 152 ... 163
Перейти на страницу:

— Този, който тича след първия.

— Вярно ли е, че единият не е човек?

— Вторият е жена.

— А първият?

— Нищо не е.

— А ти?

— Аз? Аз… съм мъж.

— Слава богу!

Аджилулфо яздеше, следван от Гурдулу. Сред пътя изтича една млада жена с разпуснати коси и разкъсани дрехи и падна на колене. Аджилулфо спря коня си.

— Помощ, благородни рицарю — извика тя, — на половин миля оттук глутница свирепи мечки са обсадили замъка на моята господарка, благородната вдовица Присцила. В замъка живеем само няколко беззащитни жени. Никой не може вече нито да влезе, нито да излезе оттам. Мене ме спуснаха с едно въже през зъберите на крепостта и като по чудо се отървах от лапите на тези зверове. Хайде, рицарю, ела да ни освободиш!

— Моят меч е винаги в услуга на вдовици и беззащитни същества — отвърна Аджилулфо. — Гурдулу, вземи на седлото си тая мома, която ще ни отведе до замъка на господарката си.

Тръгнаха по една стръмна пътека. Напред яздеше оръженосецът, но той дори не гледаше пътя; розовите гърди на жената, която бе седнала в прегръдките му, преливаха от разкъсаната дреха и Гурдулу чувстваше, че му призлява. Младата жена се бе извърнала да гледа Аджилулфо.

— Каква благородна осанка има твоят господар! — рече тя.

— Аха, аха — отвърна Гурдулу, протягайки ръка към топлата й гръд.

— Той е така горд и уверен във всяка своя дума, във всеки жест… — продължаваше жената, впила поглед в Аджилулфо.

— Аха — мучеше Гурдулу и като стегна юздите за китките си, опита се да провери с две ръце как може едно тяло да бъде толкова яко и същевременно толкова нежно.

— А гласът му — разправяше жената — остър, металически…

От устата на Гурдулу излизаше само неясно мучене, защото сега той бе забил глава в рамото на момата и чезнеше в нейното ухание.

— Кой знае колко щастлива ще бъде господарката ми, че тъкмо той ще я избави от мечките… О, как й завиждам!.. Защо не продумваш? Не виждаш ли, че се отбиваме от пътя? Какво ти става, оръженосецо, обърка ли се?

При един завой на пътеката някакъв отшелник протягаше паничката си за милостиня. Аджилулфо, който по правило даваше на всеки срещнат просяк милостиня не повече от три солдо[160], спря коня си и бръкна в кесията си.

— Бъдете благословен, рицарю — рече отшелникът, като прибираше монетите в джоба си; после направи знак на Аджилулфо да се наведе, за да му прошепне нещо на ухото. — Ще ви се отплатя веднага! Казвам ви, пазете се от вдовицата Присцила! Историята с мечките е клопка: тя самата ги отглежда, а после кара най-храбрите рицари, които минават по този друм, да я избавят. Привлича рицарите в замъка, за да задоволява ненаситната си похот.

— Сигурно е така, както казваш, братко — отвърна Аджилулфо, — но аз съм рицар и ще бъде неучтиво, ако не отвърна на горещата молба за помощ на една плачеща жена.

— Не се ли боите от огъня на сладострастието?

Аджилулфо беше смутен.

— Ех, ще видим…

— Знаете ли какво остава от всеки рицар, който е бил в тоя замък?

— Какво?

— Ето, пред очите ви е. И аз бях рицар, и аз спасих Присцила от мечките и ето какво съм сега.

Наистина той беше в окаяно състояние.

— Ще имам предвид твоя опит, братко, но аз ще посрещна смело изпитанието — отвърна Аджилулфо, пришпори коня си и настигна Гурдулу и момата.

— Не разбирам какво толкова намират да брътвят тези отшелници — рече момата на рицаря. — От никое монашеско братство, нито пък от миряни могат да се чуят толкова клюки и клевети както от тях…

— Много ли са отшелниците наоколо?

— Пълно е. И непрекъснато прииждат нови…

— Аз няма да бъда от тях — заяви Аджилулфо. — Да побързаме!

— Чувам рева на мечките! — извика момичето. — Страх ме е! Помогнете ми да сляза и да се скрия зад тия храсти.

Аджилулфо се втурна и се озова на поляната пред замъка.

Наоколо е почерняло от мечки. Щом забелязват коня и конника, те се озъбват и се притискат една до друга, за да му преградят пътя. Аджилулфо ги напада с копието си. Едни промушва, други зашеметява, а трети прегазва с коня. Пристига и Гурдулу на своя кон и гони мечките с копието си. За десетина минути те просват като килими много мечки на земята, а другите бягат да се скрият вдън гора.

Вратите на замъка се отварят.

— Благородни рицарю, ще мога ли с гостоприемството си да ви се отплатя за това, което ви дължа. — На прага се бе появила Присцила, заобиколена от своите придворни дами и прислужнички. Сред тях беше и момата, която бе довела двамата дотук; неизвестно как тя бе стигнала в замъка и вече бе облечена не в предишните скъсани дрехи, а в чиста, хубава рокля.

вернуться

160

Cолдо (итал.) — дребна медна пара. — Б. пр.

1 ... 144 145 146 147 148 149 150 151 152 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)