Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 145 146 147 148 149 150 151 152 153 ... 163
Перейти на страницу:

Аджилулфо, следван от Гурдулу, влезе в замъка. Вдовицата Присцила беше не много висока, не много пълна, но твърде съблазнителна; гърдите й не бяха големи, но добре разголени, черните й очи трепкаха загадъчно, изобщо бе жена, която имаше какво да ти каже. Тя бе застанала доволна пред белите доспехи на Аджилулфо. Рицарят беше сдържан и плах.

— Рицарю Аджилулфо Емо Бертрандино от рода Гуилдиверни, аз вече знам вашето име и знам добре кой сте и кой не сте — заяви Присцила.

При тази вест Аджилулфо сякаш се освободи от стеснението си и застана гордо. Все пак той коленичи, рече:

— Ваш покорен слуга — и веднага стана.

— Слушала съм да се говори много за вас — продължи Присцила — и отдавна имах горещо желание да ви срещна. Какво чудо ви доведе по тези далечни друми?

— Тръгнал съм да намеря, преди още да е много късно, една девственост от преди петнадесет години…

— Не съм чувала досега за рицарски подвиг с такава неясна цел. Но след като са минали вече петнадесет години, няма да ми е съвестно да ви забавя още една нощ като гост в моя замък — рече Присцила и тръгна редом с него.

Другите жени стояха и го следяха с поглед, докато изчезна с владетелката на замъка в безкрайните зали. Тогава те обърнаха очи към Гурдулу.

— Я какъв як коняр! — извикаха те, пляскайки с ръце. А той стоеше пред тях като дръвник и се почесваше. — Жалко, че има бълхи и много вони! Хайде, бързо да го изкъпем!

Те го отведоха в своите покои и го съблякоха гол.

Присцила бе поканила Аджилулфо пред една трапеза, приготвена за двама.

— Познавам обичайната ви въздържаност, рицарю — каза му тя, — но не знам отгде да започна гостоприемството си, затова ви каня на тази трапеза. Разбира се, моята признателност няма да спре дотук — добави лукаво тя.

Аджилулфо й поблагодари, седна срещу нея, разтри между пръстите си някоя и друга троха хляб, после се изкашля и започна да говори за това, за онова.

— Наистина необикновени и опасни неща предопределят, сеньора, съдбата на един странстващ рицар. Те могат без друго да се групират на няколко вида. Първо…

Той започна да разправя любезно, прецизно и осведомено, като от време на време издаваше изключителната си педантичност, но тутакси се поправяше и непринудено минаваше на друга тема, примесвайки сериозния разказ с някои духовити и винаги удачни шеги. Преценките му за нещата и хората, нито особено положителни, нито пък подчертано отрицателни, бяха винаги достъпни за събеседницата му и това я улесняваше да каже и тя своето мнение, насърчена от вежливите му въпроси.

— О, какъв приятен събеседник! — възкликваше Присцила с наслада.

Внезапно, така както бе започнал да говори, Аджилулфо потъна в мълчание.

— Време е да започнат песните — извика Присцила и плесна с ръце.

В залата влязоха свирачките на лютня. Една от тях поде песента, която казва: „Еднорогът ще откъсне розата“; а после другата: „Jasmin, veuillez embellir le beu coussin“[161].

Сега Аджилулфо похвали музиката и гласовете на певиците.

Няколко девойки влизат с танц. Те са облечени в леки туники, а в косите си имат венци. Аджилулфо почуква с железните си ръкавици върху масата в ритъма на танца.

Не по-малко празнични бяха и танците в другото крило на замъка — в покоите на дамите от свитата. Полуоблечени, младите жени играеха на топка и искаха да накарат и Гурдулу да участва в забавлението им. Оръженосецът, облечен също в туника, която дамите му бяха дали, вместо да стои на мястото си и да чака да му подхвърлят топката, тичаше след нея и се мъчеше да я овладее на всяка цена, после се строполясваше върху някоя от дамите и в тази весела борба той често си правеше други сметки и се търкулваше заедно с жената по меките постели, разстлани наоколо.

— О, какво правиш? Не, не, магаре! Ах, гледайте го какво ми прави! Не, искам да играя на топка! Ох, ох — чуваше се глас.

Гурдулу вече не можеше да разбере нищо. След топлата баня, сред парфюмите и тези бели и розови тела той имаше сега едно-единствено желание — да потъне в общото ухание.

— Ай, ай, ето го, пак дойде, майчице! Я слушай, почакай, ах, ах, ах…

Другите продължаваха да играят на топка, сякаш не виждаха нищо; шегуваха се, смееха се и пееха: „Ей там, ей там лети луната нависоко…“.

Момичето, което Гурдулу повличаше, след един силен, продължителен вик се връщаше отново при другарките си, малко поруменяло и замаяно, и пак започваше играта.

— Тук, тук, подай на мен!

Не след дълго Гурдулу се стоварваше върху друга дама.

вернуться

161

Jasmin, veuillez embellir le beu coussin. (Фр.) — Разкрасете, о, жасмини, нейното възглаве (фр.). — Б. пр.

1 ... 145 146 147 148 149 150 151 152 153 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)