Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 149 150 151 152 153 154 155 156 157 ... 163
Перейти на страницу:

Колко по-трудно ми е да отбележа върху тази хартия пътя на Брадаманте или на Рамбалдо, или на мрачния Торизмондо! Върху равната повърхност трябва да се появи една лека следа, каквато се получава, ако се драска отдолу листът с карфица — тази следа трябва да носи отпечатъка и заряда на основния състав на света. В това е може би смисълът, красотата и мъката, истинското стълкновение и движение.

Но как бих могла да продължавам тази история, ако мачкам така белите листове, ако дълбая в тях долини и пропасти, ако правя гънки и драскотини, разчитайки сред всичко това пътешествията на рицарите? Не е ли по-добре да си помогна в разказа, като нарисувам една карта, на която да поставя любимата Франция, гордия Бретан, канала към Англия, изпълнен с черни вълни, а там горе високата Шотландия, тук долу пък стръмните Пиренеи и Испания, още в ръцете на неверниците, и Африка — родината на змиите. После със стрелки, кръстчета и числа бих могла да означа пътя на тоя или оня герой. Ето че вече мога да прекарам бързо една линия с няколко извивки и да стоваря Аджилулфо на английския бряг, да го насоча към манастира, където преди петнадесет години се е оттеглила Софрония.

Той пристига, но манастирът е вече куп развалини.

— Много късно идвате, благородни рицарю — казва един старец, — нашите долини още отекват от виковете на тези нещастници. Сарацински пирати слязоха на брега, ограбиха неотдавна манастира, отведоха всички монахини и запалиха крепостта.

— Отведоха ли ги? Къде?

— В Мароко, да ги продават като робини, сеньор.

— Между тия сестри имаше ли една Софрония, която в мирския живот бе дъщеря на шотландския крал?

— Аха, искате да кажете, сестра Палмира! Дали беше и тя? Първо нея вдигнаха на рамо тия похитители! Макар че не беше вече млада, все още си я биваше. Спомням си я като сега как крещеше, горката, когато тези мръсни мутри я влачеха.

— Вие присъствахте ли на опустошението?

— Разбира се, ние от селото, както знаете, винаги идваме насам.

— И не се ли притекохте на помощ?

— На кого? Ех, сеньор, какво искате, всичко стана изведнъж… пък ние нямаме нито водачи, нито опит… Решихме, че като не можем да помогнем, по-добре да си стоим настрана.

— А кажете ми, тази Софрония в манастира благочестив живот ли водеше?

— В сегашните времена има всякакви монахини, ала сестра Палмира беше най-благочестива, най-целомъдрена в цялата епархия.

— Бързо, Гурдулу, да вървим на пристанището и да отплуваме за Мароко.

Всичко това, което сега отбелязвам с вълнообразни линии, е морето, по-точно — океанът. Ето че нарисувах и кораба, с който пътува Аджилулфо, а по-нататък изобразявам един огромен кит с надпис за ориентиране: „Море. Океан“. Тази стрелка показва пътя на кораба. Мога да сложа още една стрелка, която да показва пътя на кита. Стой! Срещат се! Следователно точно на това място в океана ще стане сблъскването на кита с кораба; и тъй като съм нарисувала кита по-голям, то корабът ще пострада.

Сега поставям множество стрелки, кръстосващи се по всички посоки, за да означа, че на това място е станала жестока борба между кита и кораба. Аджилулфо се бие срещу кита като срещу равен и забива копието си в тялото му. Облива го струя отвратителна китова мас, която аз изобразявам с тези дъгообразни раздалечаващи се линии. Гурдулу скача върху кита и забравя за кораба. Китът плясва с опашка и корабът се преобръща. С Аджилулфо, който е в своите железни доспехи, не може да се случи друго, освен да потъне на дъното. Но преди още вълните да го потопят съвсем, той извиква на оръженосеца си:

— Ще се намерим в Мароко! Аз тръгвам пеша.

Наистина, след като потъва много мили надолу, Аджилулфо стъпва върху пясъка на морското дъно и тръгва с бързи крачки. Често среща морски чудовища и се отбранява с меча си. Вие сами знаете кое е най-неприятно за едни доспехи, потънали в морето — ръждата. Но тъй като белите доспехи на рицаря са опръскани от главата до петите с китова мас, сега отгоре им има мазен слой, който ги предпазва,

Сега рисувам в океана една морска костенурка. Гурдулу е нагълтал цяла пинта[162] солена вода, докато разбере, че не морето трябва да бъде в него, а той в морето, и най-сетне се е метнал върху една голяма морска костенурка. Той ту се оставя костенурката да го влачи, ту се мъчи с пляскане и мушкане да я направлява и тъй се приближава до бреговете на Африка. Но тук се заплита в една мрежа на сарацински рибари.

Когато рибарите изтеглят мрежите на борда, виждат сред подскачащите червеноперки един човек със зеленясали дрехи, покрити с водорасли.

вернуться

162

Пинта — старинна мярка зa тежест, приблизително около 1 кг. — Б. пр.

1 ... 149 150 151 152 153 154 155 156 157 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)