Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Нашите предци [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Нашите предци [bg]

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.
1 ... 147 148 149 150 151 152 153 154 155 ... 163
Перейти на страницу:

— Какво става? — подскочи Присцила.

— Нищо, това е гласът на моя оръженосец — отвърна Аджилулфо.

Към този вик се прибавиха други по-силни крясъци — сякаш въздишки до небето.

— А сега това пък какво ли е? — запита се Аджилулфо.

— О, това са момичетата — рече Присцила, — играят си, ех, младост!

Те продължиха да оправят леглото, като от време на време даваха ухо на нощните шумове.

— Гурдулу вика…

— Каква врява вдигат тези жени!..

— Славеят пее…

— Свири щурец…

Сега леглото беше приготвено безупречно. Аджилулфо се обърна към вдовицата. Тя беше гола: дрехите й невинно се бяха свлекли на пода.

— На голите дами се препоръчва — заяви Аджилулфо, — като най-висше удоволствие, да се притиснат в обятията на воин в бойни доспехи.

— Браво! На мен ли ги разправяш тия? Аз да не съм вчерашна! — извика Присцила, скочи и се хвърли върху Аджилулфо, като обви крака и ръце около бронята му.

Тя се потруди да опита всички начини, по които може да се прегръщат доспехи, а после отмаляла се пъхна в леглото.

Аджилулфо коленичи до главата й.

— Косите — рече той.

Присцила се бе съблякла, без да разплете високата прическа на черната си грива. Аджилулфо започна да обяснява каква роля играе разпуснатата коса в порива на чувствата.

— Да опитаме!

С уверени и деликатни движения на железните си ръце той развали бавно кулата от плитки на главата й и разпусна косите й по раменете и гърдите.

— Обаче — добави той — сигурно е по-хитър оня, който предпочита дама с голо тяло и изящно причесана коса, украсена с воали и диадеми.

— Тогава да опитаме и това?

— Аз ще ви среша. — Той започна да я реши и показа цялото си майсторство да сплита плитки, да ги навива и да ги забожда на главата с фуркети. Направи й разкошна грациозна прическа с воали. Така измина цял час, ала когато й поднесе огледало, Присцила се смая — никога не беше се виждала толкова хубава.

Тя го покани да легне до нея.

— Разправят, че Клеопатра всяка нощ сънувала, че в леглото й има воин в доспехи — рече той.

— Не съм опитвала никога досега — призна му тя. — Всички си ги свалят преди това.

— Ех, сега ще опитате — добави Аджилулфо и полека, без да мачка чаршафите, в пълно бойно снаряжение, се изпъна скромно в леглото като в гробница.

— Няма ли да си откачите поне меча от колана?

— Любовната страст не познава средни пътища.

Присцила затвори очи, изпаднала в екстаз. Аджилулфо се надигна на лакът.

— Огънят пуши. Ще стана да видя защо камината не тегли.

Луната грееше в прозореца. Като се връщаше към леглото, Аджилулфо се спря изведнъж.

— Сеньора, да отидем на кулите и да се полюбуваме на късната лунна светлина!

Той я обви в наметалото си. Изкачиха се прегърнати на кулата. Луната посребряваше гората. Чуваше се писък на сова. Някои прозорци на замъка още светеха и оттам долитаха от време на време викове, смехове или стонове, или пък ревът на оръженосеца.

— Цялата природа е любов…

Върнаха се пак в спалнята. Камината беше почти угаснала. Приклекнаха да духат жарта. Розовите колене на Присцила се допираха до неговите метални наколенници и помежду им избликваше нова, още по-непринудена близост.

Когато Присцила се пъхна отново в леглото, първите утринни зари докосваха прозореца.

— Нищо не може да преобрази лицето на една жена така както първите лъчи на зората — рече Аджилулфо.

Но за да бъде добре озарено лицето на Присцила, той трябваше да премести леглото с балдахина.

— Как изглеждам? — запита вдовицата.

— Прекрасна сте.

Присцила бе щастлива. Ала слънцето се изкачваше бързо по небосвода и за да следва лъчите му, Аджилулфо трябваше непрекъснато да мести леглото.

— Зазори се вече — рече той. Гласът му беше променен. — Моят рицарски дълг изисква по това време да тръгна на път.

— Нима тъкмо сега! — изхленчи Присцила.

— Съжалявам, благородна сеньора, но имам много по-трудна задача.

— О, беше така хубаво!..

Аджилулфо коленичи,

— Благословете ме, Присцила!

Той се изправи отново и повика оръженосеца си. Обиколи целия замък и най-сетне го намери изтощен, заспал като мъртъв в някакъв кучкарник.

— Бързо, на седлото!

Но трябваше сам да го натовари на коня.

Слънцето продължава своя възход и огрява два силуета на конници, които се очертават върху позлатата на горските листа: оръженосецът виси на седлото като чувал, а рицарят, изправен, стърчи като сянка на тънка топола.

1 ... 147 148 149 150 151 152 153 154 155 ... 163
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)