Нашите предци [bg]

— Тогава да опитаме и това?

— Аз ще ви среша. — Той започна да я реши и показа цялото си майсторство да сплита плитки, да ги навива и да ги забожда на главата с фуркети. Направи й разкошна грациозна прическа с воали. Така измина цял час, ала когато й поднесе огледало, Присцила се смая — никога не беше се виждала толкова хубава.

Тя го покани да легне до нея.

— Разправят, че Клеопатра всяка нощ сънувала, че в леглото й има воин в доспехи — рече той.

— Не съм опитвала никога досега — призна му тя. — Всички си ги свалят преди това.

— Ех, сега ще опитате — добави Аджилулфо и полека, без да мачка чаршафите, в пълно бойно снаряжение, се изпъна скромно в леглото като в гробница.

— Няма ли да си откачите поне меча от колана?

— Любовната страст не познава средни пътища.

Присцила затвори очи, изпаднала в екстаз. Аджилулфо се надигна на лакът.

— Огънят пуши. Ще стана да видя защо камината не тегли.

Луната грееше в прозореца. Като се връщаше към леглото, Аджилулфо се спря изведнъж.

— Сеньора, да отидем на кулите и да се полюбуваме на късната лунна светлина!

Той я обви в наметалото си. Изкачиха се прегърнати на кулата. Луната посребряваше гората. Чуваше се писък на сова. Някои прозорци на замъка още светеха и оттам долитаха от време на време викове, смехове или стонове, или пък ревът на оръженосеца.

— Цялата природа е любов…

Върнаха се пак в спалнята. Камината беше почти угаснала. Приклекнаха да духат жарта. Розовите колене на Присцила се допираха до неговите метални наколенници и помежду им избликваше нова, още по-непринудена близост.

Когато Присцила се пъхна отново в леглото, първите утринни зари докосваха прозореца.

— Нищо не може да преобрази лицето на една жена така както първите лъчи на зората — рече Аджилулфо.

Но за да бъде добре озарено лицето на Присцила, той трябваше да премести леглото с балдахина.

— Как изглеждам? — запита вдовицата.

— Прекрасна сте.

Присцила бе щастлива. Ала слънцето се изкачваше бързо по небосвода и за да следва лъчите му, Аджилулфо трябваше непрекъснато да мести леглото.

— Зазори се вече — рече той. Гласът му беше променен. — Моят рицарски дълг изисква по това време да тръгна на път.

— Нима тъкмо сега! — изхленчи Присцила.

— Съжалявам, благородна сеньора, но имам много по-трудна задача.

— О, беше така хубаво!..

Аджилулфо коленичи,

— Благословете ме, Присцила!

Той се изправи отново и повика оръженосеца си. Обиколи целия замък и най-сетне го намери изтощен, заспал като мъртъв в някакъв кучкарник.

— Бързо, на седлото!

Но трябваше сам да го натовари на коня.

Слънцето продължава своя възход и огрява два силуета на конници, които се очертават върху позлатата на горските листа: оръженосецът виси на седлото като чувал, а рицарят, изправен, стърчи като сянка на тънка топола.