Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Къде си, когато имам нужда от теб? — запита госпожица Линдърс телефонния секретар и затвори с отчаяна ярост, преди веселият запис да стигне до пронизителния сигнал. Възможно ли беше? Можеше ли да е вярно?
„Тук е Вашингтон — проговори опитът й. — Всичко е възможно.“
Барбара Линдърс огледа стаята. Живееше във Вашингтон от единадесет години. С какво можеше да се похвали? Апартамент с една спалня и репродукции по стената. Хубава мебелировка, която тя използваше сама. Спомени, заплашващи разсъдъка й. Беше толкова самотна, така дяволски сама с тях, че трябваше да ги забрави, да ги изкара на бял свят и да отмъсти на мъжа, съсипал така живота й. А сега и това щеше да й бъде отказано. Възможно ли бе? Най-много я плашеше фактът, че Лиса се е чувствала точно така. Знаеше го от писмото, което запази и фотокопие от което все още стоеше в кутийката за бижута на бюрото й. Задържа го както за спомен от най-добрата си приятелка, така и за да си напомня да не изпада в толкова опасно отчаяние като онова на Лиса. Прочитането на писмото преди няколко месеца я убеди да се разкрие пред гинеколога си, който на свой ред я насочи към Кларис Голдън и така започна процесът, отвел я… Докъде? Тогава на вратата се звънна и Барбара отиде да отвори.
— Здрасти! Познахте ли ме? — Въпросът бе придружен от топла и състрадателна усмивка. Либи Холцман беше висока жена с гъста, черна като абанос коса, обгръщаща едно бледо лице с топли кафяви очи.
— Моля, влезте — рече Барбара и отстъпи от вратата.
— Обадихте ли се на Дан?
— Нямаше го вкъщи… или просто е оставил секретаря включен — размишляваше тя. — Познавате ли го?
— О, да. Дан е стар мой познат. — Либи се отправи към канапето.
— Мога ли да му вярвам? Искам да кажа, истински.
— Честно ли? — Холцман замълча. — Да. Ако ръководеше случая сам, можехте. Дан е добър човек. Наистина.
— Обаче случаят не е изцяло негов, нали?
Либи поклати глава.
— Твърде е голям, прекалено политически. Има и друго нещо при Мъри: той е много лоялен. Прави каквото му наредят. Мога ли да седна, Барбара?
— Заповядайте. — Те двете седнаха на канапето.
— Знаете ли с какво се занимава пресата? Нашата задача е да наглеждаме нещата. Харесвам Дан. Възхищавам му се. Той наистина е едно добро, честно ченге и бих се обзаложила, че при всичко, което е сторил за теб, се е държал, хм, като по-големия ти жилав брат, нали?
— При всеки един ход — потвърди Барбара. — Беше най-добрият ми приятел в целия свят.
— Не ви е лъгал. Той е от добрите. Познавам и жена му, Лиз. Проблемът е, че не всички са като Дан и затова се намесваме ние.
— Тоест?
— Когато някой каже на човек като Дан какво трябва да направи, той обикновено изпълнява. Изпълнява, защото се налага, защото такива са правилата… И знаете ли какво? Той ненавижда това почти колкото вас. Моята работа, Барбара, е да помагам на хора като Дан, понеже аз също мога да сваля негодниците от гърбовете им.
— Не мога… Нали знаете, просто не мога…
Либи се протегна и я прекъсна с нежно докосване по ръката.
— Няма да те моля да ми казваш каквото и да било официално, Барбара. Това може да обърка криминалното следствие, а знаеш, че искам не по-малко от теб към случая да се подходи по установения ред. Но можеш ли да поговориш с мен неофициално?
— Да!… Така мисля.
— Имаш ли нещо против да го запиша? — Репортерката измъкна малко касетофонче от чантичката си.
— Кой ще го чуе?
— Единствено заместник главният редактор на вестника ми. Правим го, за да бъде сигурно, че източниците ни са добри. Като изключим това, все едно говориш с адвоката си, с доктор или свещеник. Правилата са такива и ние никога не ги нарушаваме.
В интелектуален аспект Барбара го знаеше, ала тук, в апартамента й, и в този миг етичният кодекс на журналистиката изглеждаше тъничка сламка. Либи Холцман можеше да го прочете в очите й.
— Ако искаш, мога просто да си тръгна или да поговорим без касетофона, но — последва обезоръжаваща усмивка — мразя да стенографирам. Така човек прави грешки. Ако желаеш да си помислиш малко, също нямам нищо против. Зная, че си била под достатъчно напрежение. Зная какво е усещането.
— Така казва и Дан, обаче не знае! Наистина не знае!
Либи Холцман я погледна право в очите. Чудеше се дали Мъри бе видял същата болка и я бе почувствал така силно, както тя я усещаше сега. Честно си призна, че вероятно е изпитал същото или нещо малко по-различно, защото беше мъж, ала бе и наистина добър полицай и сигурно се вбесяваше не по-малко от нея от начина, по който се развиваше случаят.