Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
Обвиняемият в случая се събуди в къщата си на територията на Военноморския наблюдателен център в северозападната част на авеню „Масачузетс“ и откри, че старшите му помощници са долу и го чакат.
— О, по дяволите! — изруга Ед Килти. Нямаше какво друго да каже. Нямаше особен смисъл да отрича. Хората му го познаваха прекалено добре. Всички те намериха рационално обяснение във факта, че той е мъж със страстна природа: черта, която не бе рядкост в обществото, макар че той действаше сравнително дискретно.
— Лиса Беринджър — промълви вицепрезидентът, докато четеше. — Не могат ли да оставят горкото момиче да почива в мир? — Припомни си шока от смъртта й, начина, по който тя бе умряла, след като махнала предпазния колан и се забила в подпората на някакъв мост със сто и четиридесет километра в час, разказа на съдебния лекар за неефикасността на метода й. Починала след няколко минути и била все още жива и хленчела, когато линейките пристигнали. Такова сладко и хубаво момиче. Просто не беше разбрала как стоят нещата. Поиска твърде много от него в замяна. Може би си е мислела, че с нея е различно. „Е — каза си Килти, — всички си мислят, че са различни.“
— Той ви оставя на произвола на съдбата — отбеляза старшият помощник на Килти. В крайна сметка основното в случая бе политическата уязвимост на шефа им.
— Няма съмнение. — „Този кучи син!“ — помисли си вицепрезидентът. — „След всичко, което направих.“ — Добре, някакви идеи?
— Ами, естествено, отричаме всичко, при това възмутено — започна началникът на персонала му и му подаде един лист. — За начало имам изявление за пред медиите, сетне ще направим пресконференция преди обяд. — Той вече се беше обадил на пет-шест жени, бивши и настоящи членове на вестникарски екипи, които щяха да вземат страната на шефа му. Във всичките случаи ставаше въпрос за жена, чието легло той е удостоил с присъствието си и която си спомняше прекараното време с усмивка. Великите мъже също си имаха недостатъци. При Едуард Килти недостатъците се компенсираха предостатъчно от отдаването му на значимите неща.
Килти дочете бързо страницата. „Единствената защита срещу напълно скалъпено обвинение е истината… в действителност тези обвинения нямат никаква почва… Обществената ми репутация е добре известна, както и подкрепата ми за правата на жените и на малцинствата… Моля («настоявам» би била неуместна дума според личния му съветник) за незабавно разобличаване на голословните твърдения и за възможност да се защитя убедително… Очевидно никакво съвпадение с предстоящата избирателна година… Съжалявам, че такова безпочвено обвинение ще засегне великия ни президент Роджър Дърлинг…“
— Свържете ме с този мръсник веднага!
— Моментът е неподходящ за стълкновения, господин вицепрезидент. Не забравяйте, че вие „очаквате пълната му подкрепа“.
— А, да, разбира се. — Тази част от изявлението нямаше да е толкова предупредителен изстрел над носа на кораба, а такъв, насочен право към капитанския мостик. Или Дърлинг щеше да го подкрепи, или щеше да рискува политическо стопяване на поддръжниците в предизборните събрания.
Какво още щеше да се случи тази година? Въпреки че прекалено закъсня, за да попадне в сутрешните вестници в по-голямата част от Америка (излезе късно дори за „Ю Ес Ей Тудей“), случаят с Килти стана част от прегледа на печата преди шоупрограмите в медиите. За мнозина от инвеститорската прослойка това означаваше предаването на националното държавно радио „Сутрешни издания“ — хубава програма, която да слушаш по време на пътуванията от Ню Джърси и Кънектикът поради постоянното й двучасово времетраене. „Авторска статия в броя на «Вашингтон пост» от тази сутрин…“ С отразяването на новината започнаха и двата едночасови блока с предисловие, подобно на предупредителен сигнал, за да се привлече вниманието на слушателите, и макар че политическите афери във Вашингтон бяха почти толкова нормални, колкото местният бюлетин за времето, „изнасилване“ и „самоубийство“ бяха думи с недвусмислено значение.
„Мамка му! — промълвиха едновременно около хиляда гласа в също толкова луксозни автомобили. Какво още ще се случи?“ Колебанието на пазара още не бе приключило. Подобно събитие със сигурност щеше да упражни онзи тласък надолу, в който всъщност никога нямаше икономическа логика, но бе толкова реален, та всеки знаеше, че няма да бъде избягнат. И това го правеше още по-реален. Компютърните инженери наричаха явлението „затворена обратна връзка“. Днес пазарът отново щеше да падне. Той клонеше надолу в единадесет от последните четиринадесет дни и макар индексът Дау Джоунс да беше пренаситен от сделки по всички технически критерии, незначителните хора щяха да дадат изнервени нареждания за продаване и взаимните фондове, ръководени от по-дребни акционери, щяха да ги последват и така да придадат организационен импулс на една изцяло изкуствена ситуация. Цялата система се наричаше истинска демокрация, ала ако бе такава, то едно стадо изнервен добитък също представляваше демокрация.